Wednesday, February 21, 2024

 

ЗА ЖЕНИТЕ С ЛЮБОВ



ПАКЕТИ С КНИГИ НА

 

ЛЮСИ ЕЛЕАЗАР 




При поръчка на 2 или повече книги - 30% отстъпка от цената на второто и всяко следващо заглавие


Пакет от три книги с посвещение - 39,99 лв.

Пакет от пет книги с посвещение -64,99 лв.

Пакет от осем книги с посвещение -94,99 лв.


(заглавията са по ваш избор и можете да изберете и различен брой книги - попитайте за вашата цена)

Пакет от осем електронни книги - 64,90 лв.

За поръчка: 

ПОРЪЧАЙ ТУК



books@optimall-soft.com или с лично съобщение до автора на https://www.facebook.com/EleazarRomance/



ИЗДАДЕНИ КНИГИ НА ЛЮСИ ЕЛЕАЗАР:


"Сватбата" (2023)


Може ли бракът да бъде само една изгодна сделка, разумно и прагматично решение? Можем ли да затворим очи и да заобиколим съдбата?

Той има нужда от съпруга с българско гражданство, а тя – от пари. Звучи разумно, логично, подходящо.

И Екатерина, и Борис считат, че са достатъчно обръгнали в живота, за да могат да останат безразлични и неемоционални във всяка една житейска ситуация.

И двамата обаче не са подготвени за пръста на съдбата, който се намесва, и за дългата ръка на миналото, която се промъква между тях. И няма да ги остави на мира, докато тайните не бъдат разкрити, а проклятията – развалени.





Цена на хартиена книга: 19,99 лв.

Цена на електронна книга: 11,99 лв.

Налична като аудио книга в Storytel



"Онзи май" (2022)


Мая може да не е била най-красивото момиче в класа, но Никола й е останал задължен до живот.

Днес тя е успешен психотерапевт, отдадена на своите малки пациенти. Но когато съдбата я среща отново с порасналия красавец на класа, прочетеното в дебелите книги не помага за укротяване на пламналия в душата й пожар.

Красив, популярен, Никола днес е всичко онова, което тя мрази, всичко, от което се е измъкнала, като е платила висока цена. Красива, изискана, Мая днес е всичко онова, което Никола би желал да има в объркания си живот.

Бариерите са непреодолими. Пламъкът може да се превърне във взрив.

Залогът е бъдещето на едно малко момченце.

Рискът е огромен.

Залостените врати на миналото ще трябва да бъдат отворени. А иззад тях ще изскочат призраци, за които дори самите те не са подозирали.



Цена на хартиена книга: 19,99 лв.

Цена на електронна книга: 10,99 лв.

Налична като аудио книга в Storytel

"Буря" (2021) 


Сестрата на Ирина твърди, че е жертва на домашно насилие. Ирина е длъжна да й помогне. За да скрие племенника си от влиятелния му баща, тя трябва да се откъсне от света в запустяло бунгало в далечна вилна зона.

От другата страна на пътя живее Йордан – саможив особняк, който не пропуска да се надсмее на неравната й битка с дивата природа.

Само секс. Ирина е достатъчно голяма, за да осъзнава привличането между мъжа и жената и да отрежда епизодични роли на мъжете в живота си. Особено на такива, които няма да види повече.

Когато обаче се оказва, че сестра й е замислила нещо по-различно, а разгневеният съпруг тръгва по петите им, Ирина се оказва съвсем сама и неподготвена за това, с което трябва да се справи. Колкото и да не желае да се замесва, Йордан не успява да остане безразличен, още повече когато нейната история по най-невероятен начин се докосва до неговата и го кара да се обърне към минало, което мисли, че е погребал преди повече от десет години...






Цена на хартиена книга: 17,99 лв.

Цена на електронна книга: 8,99 лв.

Налична като аудио книга в Storytel


"Срещу вълните" (2020) 


Има моменти, когато ти се иска да зарежеш всичко и да за­почнеш нов живот, начисто.

А има такива, в които трябва да го направиш.

Елена се гордее, че е успяла напълно да преобрази живота си - да се махне от блясъка на камерите и проклятието на известните в името на това тя и дъщеря ѝ да водят обикновен спокоен живот на морския бряг.

До момента, в който се появява призрак от миналото – близък приятел на бащата на детето – и заплашва да разруши гриж­ливо изградения ѝ нов свят. Тайната, която Мирослав знае за нея, обаче се оказва много по-важна, отколкото дори самият той някога е предполагал...

прочети откъс


Цена на хартиена книга: 16,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв

Налична като аудио книга в Storytel

"Старата къща"(2019)


Младата учителка Албена добре знае, че няма друг избор, ос­вен да продаде старата къща на родителите си. Измъчвана от ми­сълта, че трябва да се раздели с дома, в който е израснала, тя ре­шава да прекара една последна лятна ваканция там. Още с прис­тигането ѝ градът и къщата започват да оживяват от спомени, а първият от тях е Тодор – момчето, на което е отдала младежките си години, но за което е платила висока цена.


Една случайно намерена снимка изправя Албена пред разпли­тането на столетна тайна. А Тодор е единственият, който може да ѝ помогне за това. Дали раните от миналото ще заздравеят, кога­то разбере, че и Тодор може би не по-малко се нуждае от нейната по­мощ?


Цена на хартиена книга: 16,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв

Предстои да бъде налична като аудио книга в Storytel

"Предсказанието" (2019)


„Ти си нашето момче! Ти ще я върнеш към живота, ще ѝ пока­жеш какво значи любовта, докато отглеждате децата си!“

Игнат не вярва в предсказания, още по-малко когато са отпра­вени от съмнителни врачки. Наближаващ четиридесетте, с прес­тижна професия и красива приятелка, той харесва живота си та­къв, какъвто е.

Всичко обаче се променя, когато по тесния планински път джипът му връхлита върху малка кола. Макар и да няма ранени, последиците от неочаквания сблъсък ще се окажат много по-се­риозни, отколкото някой е предполагал...


Цена на хартиена книга: 16,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв

Предстои да бъде налична като аудио книга в Storytel

"За една нощ" (2018)


Поглед – закачка – среща – тръпка – целувка – легло? А как­во би се случило, ако нещата започнат отзад напред?

Силно разтърсена от измяната на бившия си приятел, 32-го­дишната амбициозна маркетинг директорка Ева се бори да въз­върне ду­шевния си мир. Изкушена от случайната идея на сестра си, тя се оказва в прегръдките на магнетичния Андрей за една лу­да нощ, коя­то после трябва да бъде забравена. Дали обаче очаро­вателният не­познат ще остане наистина само един красив спо­мен?

Тридесет и седемгодишният адвокат Андрей е отдаден на ка­риерата и на дъщеря си и в неговия живот няма място за любовни аван­тюри. Защо тогава се оказва толкова трудно да забрави зага­дъчната непозната, с която е прекарал една случайна нощ?

прочети откъс



Цена на хартиена книга: 15,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв

Налична като аудио книга в Storytel


"Сърце от камък"  (2017) 

(второ изд. 2020)


Лили има всичко, за което може да си мечтае една млада жена. Успешен собствен бизнес, собствено жилище и дългогодишна връз­ка с красив и популярен сред жените мъж. Защо тогава е така необи­чайно развълнувана още при първата си среща с шофьора на фирма­та, която доставя стоки до магазина ѝ?


Камен има своите причини да отбягва жените. Когато обаче се оказва, че Лили има нужда от помощта му, той не успява да оста­не безразличен. Дали сърцето му ще остане от камък или горещи­ят пламък на любовта ще го покори?

прочети откъс 




Цена на хартиена книга: 14,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв

Налична като аудио книга в Storytel


Хартиените книги се предлагат в книжарниците, заредени са в Ориндж, Гринуич, Сиела и други, както и във всички онлайн магазини. Могат да се поръчат и директно от автора с доставка до офис на Спиди или Еконт или взимане от офис в София. Обикновено се изпращат на същия ден и се доставят на следващия. 

Пакетните цени и отстъпки важат само при поръчка от автора.


За поръчка: 


books@optimall-soft.com или с лично съобщение до автора на https://www.facebook.com/EleazarRomance/


Електронните книги се предлагат във формат pdf, epub, mobi и могат да бъдат платени с карта или по банкова сметка. Налични са и в Ozone.bg и Storytel при съответните ценови условия на доставчика. За поръчка през автора: 
books@optimall-soft.com или с лично съобщение до автора на https://www.facebook.com/EleazarRomance/


Аудио книгите са достъпни за слушане през приложението Storytel при съответните ценови условия на доставчика.



Sunday, February 11, 2024

Тайният обожател (2024)

 



Copyright © 2022 Люси Елеазар


 ТАЙНИЯТ ОБОЖАТЕЛ



ПЪРВА ГЛАВА


Когато отвори вратата на асансьора, първото, което зърна, беше огромният букет с цветя. Тъмночервените рози се бяха разстелили като широка карнавална феерия в черна керамична ваза, поставена върху пухкавата постелка пред входа на апартамента й.

Стела стъписано се закова на място. Лекият трясък на вратата на асансьора зад нея, я подтикна да направи бавна крачка напред, премествайки чантичката си в другата ръка. Плахо приближи, сякаш очакваше, че цветята могат да я ухапят. Хвърли бърз поглед през рамо. Стълбищата бяха замлъкнали. Нямаше никаква следа от друг човек в новопостроената кооперация. И въпреки това изпитваше глупавото усещане, че някой я наблюдава, че следи вдишване по вдишване как ще реагира на неочаквания жест.

Несъзнателно ги преброи. Тринадесет рози. Тъмночервени. С цвят на кръв. Усети как леко потръпна. Приклекна и протегна боязливо пръсти. Едва сега забеляза, че венчелистчетата са обсипани със ситни капки вода. Който и да ги беше оставил, не бе преди твърде много време. 

Съвсем леко разместване беше достатъчно, за да види проблесналата бяла картичка. Пое дълбоко въздух и пусна чантичката до себе си. За да се спаси от неудобната поза подпря обутото във фин чорапогащник коляно върху пухкава стелка. Усети как закопчалката на обувката се забива в полата й.

Вниманието й обаче остана съсредоточено в малката картичка. Разтвори я с треперещи пръсти.

„С цялата ми любов. А. Д.“

Изпусна шумно задържания въздух и отпусна картичката. Нима беше очаквала нещо различно?

Огледа се. Добре, А.Д., благодаря ти, но къде си? Блокът мълчеше. Бяха само по един апартамент на етаж. Отгоре живееше млад програмист, който прекарваше времето си от сутрин до късна вечер в офиса. Понякога се питаше защо изобщо му беше този апартамент. На долния етаж живееха младо семейство. Детето им често вдигаше повече шум, но те редовно го оставяха при бабата и в тези вечери бързаха да се наслаждават на всички екстри на градския нощен живот. Щом малкият не пищеше в момента, значи случаят беше точно такъв.

Бавно се изправи. Обгърна вазата с една ръка, за да я повдигне от постелката и доближи чантичката си до малкия екран. Надяваше се, че сигналът ще улови ключа и така. 

Системата изпиука и Стела побутна с рамо вратата. Изпита някакво чувство на облекчение, когато заключалката хлопна след нея. Побърза да събуе високите обувки и окачи сакото си върху една триъгълна закачалка. 

Втренчи се във вазата. Розите не миришеха. Бяха от онзи тип в цветарските магазини, който едновременно беше много красив и създаваше някакво усещане за фалш. Макар и да усещаше как вътре в нея нещо трепва, не можеше да се каже, че е истински изненадана. Напоследък често получаваше подаръци от тайния обожател. 

А.Д. Винаги се подписваше така. Беше се счупила да рови в съзнанието си имената на познатите си за човек с такива инициали. Имаше един съученик Александър Димитров. Не го беше чувала поне от десет години. Шефът й се казваше Андрей Дачев. Той би бил най-логичното подозрение. Само че той беше човек, приближаващ шейсетте и никога, ама съвсем никога, не бе забелязала у него някакво специално отношение към нея. Гледаше я винаги с все същото бездушно изражение, сякаш тя и останалите колеги бяха някакви машини за изпълнение на заложените в седмичния план задачи.

Вероятно имаше и други хора, които познаваше, но не знаеше фамилните им имена. А може би изобщо това съкращение не идваше от името му. Дали пък не можеше да е новият колега от съседния отдел? Лека замечтана усмивка пробяга по устните й. Още дори не знаеше как се казва. Имаше обаче много чаровен поглед и русата му коса падаше по един много симпатичен начин върху челото му. Само че той пък работеше при тях едва от няколко седмици, а А.Д. изпращаше своите подаръци вече от месеци.

Въздъхна и понесе вазата към трапезарията. Който и да беше, не можеше да му помогне, преди да й се представи. Отвори хладилника и щателно започна да изучава съдържанието му. Вероятно трябваше да си вземе нещо готово от ресторанта наблизо – барманът й беше приятел и винаги й препоръчваше най-вкусната храна, която са приготвили през деня. Разговорът с онзи клиент обаче я беше отнесъл и докато се усети, бе подминала входа.

Добре, че имаше купени от предния ден пакетирани свежи зеленчуци. Сложи им малко песто, за да се получи прилична салата. Грабна от камерата и една замразена пица и я пъхна във фурната. Имаше нужда да се преоблече в нещо по-удобно след дългия ден в делови костюм.

Обичаше да се преоблича пред огледалото. Видът на стройното й тяло я караше да се чувства добре. Знаеше, че повечето жени наоколо й завиждат – както за миловидното лице и дългите лъскави тъмноруси коси, така и за гладките бедра, които привличаха погледите дори и под строгите официални костюми. Тъкмо беше свалила ризата и полата и посягаше към чорапогащника, когато телефонът й иззвъня.

Мелодията така сепна унеса й пред огледалото, че я накара почти виновно да се отдръпне, сякаш някой я бе хванал да прави нещо нередно.

Непознат номер. Ъгълчетата на пълните й устни се смъкнаха учудено надолу. Плъзна с интерес палец по екрана и, отмятайки коси на една страна, се вгледа в отражението си насреща:

- Да, моля?

- Харесаха ли ти розите, любов? - разнесе се приглушен, полушепнещ глас.

Стела стреснато свали телефона и се вгледа в екрана му. 

- А.Д.? - гласът й прозвуча по-пискливо, отколкото очакваше.

- Разкажи ми, къде ги сложи?

Беше невъзможно да прецени дали познава гласа му в този нисък, приглушен тембър. Звучеше като любовник в средата на нощта, промъкнал се тихо и незабелязано в къщата.

- Кой си ти? - побърза да запита Стела.

- Точно този, който трябва – примамливият тембър изви лек смях. - Човекът, който е готов на всичко за теб.

- Но аз... - тя изпита лек смут. - Аз дори не знам кой си. Познаваме ли се?

- А ти как мислиш? - лекият смях отново извика тръпки по гръбнака й. Не можеше да прецени с какво точно.

- Щом знаеш името ми и знаеш къде живея...

- О, знам и още много неща за теб, бебче.

Тя преглътна неспокойно.

- Така ме плашиш.

- Неее, не се плаши от мен. Аз искам да правя само най-хубавото с теб. Да си те представям... да те обичам...

Думите му предизвикваха някаква странна възбуда у нея. Дали се дължеше на този особен глас, дали на факта, че стои полугола пред огледалото или внезапната му поява бе отключила това вълнение?

- С кафявото дантелено бельо си днес, нали?

Стела неволно се втренчи в отражението си и попипа тъмнокафявата дантела на сутиена, който обгръщаше гърдите й.

- Откъде... - гласът й изневери. - Откъде знаеш?

- О, аз знам всичко за теб, бейби – отново този лек смях, който я изпълваше с непонятни усещания. - Покажи ми го... включи камерата и пипни ъгълчето на дантелата...

Стела се стресна. Всичко това започваше да става налудничаво. Разтърси сепнато глава и косите й се тръснаха от едното рамо към другото.

- Няма начин без да си ми казал кой си – заяви тя твърдо.

- Има време за всичко, захарче – бавно отговори той, а гласът му прозвуча, сякаш наистина гледаше през камера гърдите й и проследява всяка тънка извивка на сутиена. - Просто се отпусни. Ако ти включиш камерата, аз ще включа моята, обещавам.

Сърцето й се разтуптя. Да го види? След като месеци наред беше получавала странни подаръци от него? Най-накрая да разбере кой е той? Но – трябваше да разбере. Другото беше безумие и игра по нервите. Взря се отново в отражението си в огледалото. Млечнобялата нежна кожа на гърдите й контрастираше с тъмната дантела. Дали би могла да договори – едно ъгълче срещу неговото лице?

- Давай – предизвикателно отвърна Стела. - Хайде, покажи се!

Тя отдръпна телефона на разстояние от себе си, за да може да вижда екрана.

- Първо ти...

- Не, първо ти – заяви тя решително.

- Нее, включваме едновременно, на три – гласът му се повдигна леко от ниския тембър. Нещо сякаш се опита да прищрака в съзнанието й. Още малко и може би щеше да се сети кой е?

- Добре – съгласи се тя.

- И не се опитвай да ме лъжеш, обеща ми дантела – той отново се смъкна в ниските неразпознаваеми тонове. - Насочи телефона... О, да... точно там.

За миг изпита тъпото усещане, че той я наблюдава, още преди да е включила камерата. Плахо се огледа. Щорите бяха пуснати, нямаше как да я вижда. Може би просто бе отгатнал действията й.

- Едно, две, три!

Натисна иконата за включване на камерата и с трепет зачака.

Екранът се разклати, гледката се размаза. Имаше чувството, че сърцето ще изхвърчи от гърдите й. Ами ако все пак се окажеше шефът й? Ако се окажеше, че тя се е съгласила да се съблече пред него? Потрепери цяла и бързо насочи камерата така, че да се вижда само голата кожа на рамото й и един мъничък ръб от дантеленото бельо, докато продължаваше да се взира в избистрящата се картина насреща.

- Но това не е честно! - възкликна тя, съзирайки обикновената тъмносиня тениска от другата страна на екрана.

- Съвършена си – гласът почти пресекна. - Още мъничко, свали камерата още мъничко надолу...

Не можеше да разпознае нищо от него по прилепналата тениска, но поне би трябвало да не е шефът й. Той нямаше такова младежко стегнато тяло, а шкембето му не би останало незабелязано от такъв ракурс.

- Хайде, мила – подкани я нетърпеливо А.Д.

- Не и преди ти да покажеш лицето си.

Стела без друго вече се чувстваше като част от някакъв глупав филм. С порно елементи. 

- Мъничко надолу... хайде, бебче – той продължи да повтаря сякаш редеше някаква монотонна песен. - Ти мърдаш камерата надолу, а аз я мърдам нагоре.

Нещо странно й напомни за езически ритуал. Все едно някакви барабани бият в умопомрачителен ритъм, изпиват съзнанието й, увличат я и я унасят. Първо бавно, а след това все по-бързо. Наблюдаваше как камерата му леко помръдва и вече можеше да зърне извивката на врата му и тъмните наболи косъмчета брада. Вероятно е тъмнокос. Тогава може би не беше новият колега? Или пък... може и да приличаше на него? Боже, нямаше как да го разпознае само от гледката на яката му! Ръката й трепна и извъртя камерата надолу, преди да се усети.

- Прекрасна си – прошепна А.Д. - Обожавам те. Искам да целувам гърдите ти, да те целувам цялата. Погледни, виж ме само колко те искам.

Камерата се сведе надолу към панталоните му. А Стела рязко се стресна. Боже, какво правеше? 

- Стига! - почти извика тя и рязко изключи камерата. - Кой си ти? Какво искаш от мен?

- Хайде, включи я пак – гласът прозвуча умолително.

- Кажи ми веднага кой си. Иначе ще пусна оплакване в полицията!

Картината при него се завъртя и се изключи. Дочу неопределен смях.

- Няма да го направиш – заяви той убедено след малко, с прояснен глас. - Още не си готова, любов. Ще ти кажа кой съм тогава, когато си готова да ме обичаш и да съблечеш всичките си дрехи за мен!

С тези думи връзката прекъсна. Стела продължи да се взира неразбиращо в апарата. А после отново вдигна глава към огледалото. 

О, Боже! Кой знае защо, изведнъж й се стори, че стои неприлично разсъблечена, макар и да нямаше кой да я види. Грабна една блузка от скрина до леглото си и трескаво я нахлузи. Едва обаче след като намъкна и едно долнище на анцуг, се почувства истински защитена.

Кой беше А.Д.? И как изобщо бе успял да я убеди да влезе в глупавата му игра? Защо не му каза веднага, че ако иска да я съблича, трябва да застане с лицето си, от плът и кръв пред нея? 

С рязък жест затвори вратата на спалнята и се върна към хола. Погледът й се прикова върху вазата с червените рози. Изведнъж й се видяха отвратителни. Сякаш те бяха пълни с малки камерки, които следяха всяко нейно движение. Грабна ги и с рязък жест ги изнесе на балкона. Да, така можеше да диша малко по-спокойно.
Блъсна я миризма на изгоряло. О, не! Съвсем беше забравила за пицата.



- О, Викторе, ти си тук?

Проскърцването на вратата накара Виктор рязко да измъкне ръка от анцуга си и да се обърне към новодошлия с леко гузен, виновен поглед.

- Георги? Изкара ми ангелите, бе, човек!

- В интересна поза си застанал... - Георги бавно затвори вратата зад гърба си и пристъпи няколко крачки напред към дивана, където братовчед му внезапно изправи гръб.

- Ти си пълен идиот – Виктор размаха телефона, но смущението беше изписано по обичайно безизразното му лице.

- Какво правиш? - въпреки че осъзнаваше, че бе влязъл в неподходящ момент, Георги не се стърпя да подразни братовчед си. - Пак ли по онази се лигавиш?

Виктор първо пое въздух да каже нещо, после решително стисна устни. След това хвърли телефона далеч върху дивана и се вгледа в насмешливия израз на лицето на Георги. 

Братовчед му беше по-възрастен от него с близо десет години и не пропускаше да покаже превъзходството си. Винаги го караше да се чувства като някакъв неуравновесен хлапак. Същевременно, той беше единственият, който знаеше за тази история и единственият, на когото можеше да се довери.

- Ще я разкатая – реши се най-накрая Виктор и на лицето му грейна злобна, самодоволна усмивка. - Накарах я да се съблече пред камерата!

Георги подсвирна.

- Еха, бързо действаш!

- Никой не може да си позволява да се подиграва с един Богданов!

- Виж, тук напълно съм съгласен с теб – подсмихна се одобрително Георги. - Значи схемата с тайния обожател дава резултати?

- Идеята ти кърти – ухили се Виктор и го привика отново към дивана. - Ела, ела да гледаш записа.

Георги бавно се приближи. Когато преди няколко месеца братовчед му разказа как някаква надменна кокошка го заплюла и го отхвърлила, нямаше проблем да му даде съвет как да я постави на мястото й. Изглежда дамата се възприемаше като център на света. С най-голямо удоволствие би й показал как да уважава хората около себе си. Не че Виктор беше най-достойният пример за уважение, но какъвто и да бе, беше се отнесла непростимо грубо с него.

Докато приближаваше братовчед си, за да надникне към екрана, обаче изпита необичайна неохота. Сякаш не искаше това момиче да придобива реални измерения и да става от плът и кръв.

- Братчед, беше готова, ти казвам... - продължаваше да реди Виктор, докато доволно му разказваше как цветята и подаръците, които й бе изпращал в последните месеци, бяха насочили вниманието й към него.

- Гледай края – избоботи Виктор – и ми кажи как да не му стане на човек само като я гледа!

Георги с половин ухо изслуша началото на разговора им. Трябваше да признае, че беше любопитен как празноглавият Виктор е убедил момичето да се съблече. Изглежда тя беше също толкова празноглава. Никаква изненада.

Е, трябваше да признае, че гледката беше доста секси. Кожата й беше бяла, нежна и гладка и това можеше да се види дори през недоброто качество на камерата на телефона. А бельото сигурно беше от топ марките, защото определено знаеше точно как да насочи мъжкото въображение.

- Само гледай сега!

Внезапно изглежда ръката й трепна и телефонът се насочи надолу, показвайки, макар и за съвсем кратко, стройно бяло тяло, облечено само по бельо и фин, тънък чорапогащник. Макар и такива гледки отдавна да не можеха да го хвърлят в бесния ентусиазъм, в който бяха хвърлили братовчед му, Георги не можеше да не го оцени.

- Е, бива си я – одобрително кимна той. 

- Как не свърших тогава, направо... - Виктор издърпа телефона към себе си и се взря в картината, която бе паузирал точно на момента, в който се виждаше цялото й тяло.

- Като слушам разговора обаче, направо си свършил, ама в другия смисъл – поклати глава Георги. - След тая изцепка никога повече няма да ти вдигне телефона.

Виктор откъсна поглед от телефона и се взря в братовчед си някак тревожно.

- Тъпа работа – призна той.

- Тъпа е – съгласи се Георги. Неволно през ума му се запрескачаха възможностите, които стояха пред братовчед му. Беше свикнал да търси решение за всеки проблем. - Сега трябва да почнеш отначало. Примерно, можеш да й пишеш съобщения.

- Не бе, аз не искам тя да ми има профила, нали веднага ще разбере кой съм.

- Е, нали си й се обадил по телефона?

- Картата е предплатена, тоя телефон е само за разговори с нея – Виктор със задоволство потупа апарата. Вероятно очакваше похвала за досетливостта си.

- Ми тогава й пиши имейли – разпери длани Георги.

- Да бе, аз моя имейл не съм го отварял от години.

- Е, не знам какво да ти кажа. Пробвай се да продължиш така, но не се учудвай, ако не ти вдигне. А ако вземе, че си включи камерата, обади ми се да се похвалиш.

Виктор се смръщи и направи няколко крачки напред-назад. Георги проследи безпокойството му. Възрастовата разлика помежду им го караше да се чувства повече като благонастроен чичо, отколкото като братовчед. Виктор беше типичен младеж в средата на двайсетте с набито тяло, оформено на фитнес уреди, и къса тъмна прическа. От якия бицепс тръгваше татуировка на двуглава змия, продължаваща чак до китката, а половината лице бе скрито от добре оформена брада. Спортните дрехи, в които се носеше, не му създаваха много изискан вид, но беше сигурен, че доста момичета му се тълпяха. Защо ли се занимаваше с тая надута патица?

Вероятно именно защото не бе свикнал момичетата да му отказват, Виктор бе приел особено тежко нейния отказ. Помнеше добре как му разказа за нея. Стана случайно. Беше го заварил в кухнята на къщата на баба им как оглежда някакъв нож. Имаше нездрав пламък в очите. Макар и да не общуваше твърде често с него, Георги усети, че трябва да подходи внимателно и да го изслуша, за да се увери, че братовчед му няма да направи някоя глупост. 

Виктор беше силно фрустриран от начина, по който надменната Стела заплюла признанието му в любов. Начинът, по който поглаждаше острието на ножа в ръката си и го потупваше с длан, не издаваше намерение да реже парче салам. Георги вкара в действие целия арсенал от психологични похвати, на които бе способен, и малко по малко успя да го убеди, че има много по-елегантни начини да й отмъсти. Например, да влезе в ролята на таен обожател и да й се разкрие едва след като тя лапне достатъчно силно по него.

Идеята подейства. Виктор се успокои и на лицето му малко по малко изгря усмивка. Той върна ножа в шкафа и започна да обмисля в подробности какво и как би могъл да направи.

- Как е баба? - запита Георги.

Виктор вдигна рамене, като че ли раздразнен от смяната на темата.

- Ми как да е. Питай майка ми.

- Е, ще я питам. Ти не се ли качваш да я видиш?

- Да бе, качвам се. Миналата седмица се качвах.

Георги въздъхна. Всъщност причината да се виждат с Виктор беше влошеното здраве на баба им. Той обичаше възрастната жена, с която бе израснал, привързан бе и към къщата, където бе прекарал много мили мигове от детството си. За съжаление, обстоятелствата се бяха стекли така, че след като баща му почина, а неговата сестра остана господар на къщата,  той се усети като не твърде желан гост. С леля си не се разбираха особено и той предпочиташе да избягва конфликти, особено пред възрастната жена.

За жалост, баба му имаше нужда от все повече грижи. Силите напускаха тялото, а понякога и разсъдъка на възрастната жена. Движеше се самостоятелно из къщи, но леля му не я пускаше да излиза, защото губеше ориентация, бъркаше хората, говореше небивалици. Георги се опита да нагласи графика си така, че да минава поне веднъж седмично да си поговори с нея, да й напазарува, да помогне с каквото е необходимо. Когато отиде за пръв път след години, даже се изненада, че хилавото момченце от спомена за братовчед му, вече е станало як зрял мъж.

- Абе знаеш ли? - обърна се изведнъж Виктор към него. - Ти нали си журналист, можеш да пишеш?

Георги изкриви едното ъгълче на устните си, вдигайки саркастично рамене.

- Предполагам, че не съм твърде зле. Щом ме четат...

- Виж сега, дай да направим един имейл и да почнем да й пишем от него.

Георги се дръпна като опарен назад.

- А, не, не ме замесвай в това, тая работа си е твоя...

- Не бе, ти няма да се месиш – очите на Виктор заблестяха от ентусиазъм при внезапната идея. - Само ще пишеш вместо мен, че по знаеш как да ги завъртиш нещата.

- Викторе – засмя се Георги, - остави момичето на мира. Можеш да се чувстваш удовлетворен – може да те е отхвърлила тогава, но сега с готовност ти е поднесла еротично видео. Не ти ли стига?

- Да бе, стига ми! - възкликна Виктор. - На тая кучка трябва някой да й натрие носа! Трябва да я накараш да иска истерично тоя мистериозен таен обожател.

- Аз да я накарам? - повдигна високо вежди Георги.

Виктор се спря за малко и втренчи настойчив поглед в братовчед си. Присви очи.

- Или толкова ти е писането? Дай там някакви статийки да те четат лелките, а като стане въпрос за нещо по-сериозно и хич те няма?

Знаеше, че не трябва да обръща внимание на думите на Виктор и въпреки това, коментарът го жегна. Може би заради онзи глупав разговор преди време, когато Евелина го обвини, че никога не поема сериозни стъпки в живота си. Това, разбира се, нямаше нищо общо, но...

- Това ли ти е нивото, да накараш жените да циврят под твоите постове?

Георги се смръщи.

- Викторе...

- Накарай я нея да циври, бе. Можеш ли?


ВТОРА ГЛАВА

- Стела, можеш ли да дойдеш за малко да видиш тоя текст как ти се струва?

Стела прекъсна изречението си по средата и се обърна към колежката си Жаклин на съседното бюро. Мразеше да я прекъсват. Тъкмо отвори уста за злъчен коментар, когато вратата се отвори и голямото туловище на шефа се намъкна вътре. 

Стела ядосано сподави подготвените думи. Дачев я беше направил ръководител на екипа с изричната уговорка, че тя ще откликва на всяка молба на по-младите колежки за помощ. 

Не се стърпя да хвърли изпитателен поглед към гърдите му. Днес носеше светлосиня риза, закопчана плътно до горе. Втренчи се глупаво във врата му. Не беше възможно, нали? Няма как да е бил той! Неговата кожа е по-увиснала, гърдите му са по-дебели... Не, невъзможно да е бил той! Въпреки това усети как гъста червенина плъзва по бузите й. Чувстваше се адски глупаво, че някак не можеше напълно да убеди съзнанието си. Неволно поправи яката на ризата си и шалчето, което покриваше разкопчания участък, сякаш за да бъде абсолютно сигурна, че нито милиметър гола кожа няма да се покаже. Ох, Боже, това беше нелепо!

Хвърли крадешком поглед и към очите на Дачев, но той не гледаше към нея, а към колежката, която ръководеше другия екип. Тя с неохота се изправи и отиде до бюрото на Жаклин.

-  Мисля да го изпратя до всички електронни медии, съгласна ли си? - Жаки дръпна стола си малко назад, за да може Стела да чете през нея.

- Другият път просто ми го прати предварително – обърна се тя към нея с любезна усмивка, хвърляйки отново бърз поглед към наведения над съседното бюро Дачев.

Жаклин кимна толкова енергично, че Стела не успя да разбере дали е схванала тънкия й намек. Дали Дачев понякога носеше тениски?

Цяла нощ се беше въртяла и не бе успяла да заспи. Това беше нелепо. Взе твърдото решение да изхвърли всичко, което беше свързано с А.Д. и повече да не приема абсолютно нищо повече от него. Сцената, която бе разиграл снощи, й беше дошла в повече.

Стела не беше целомъдрена девица. Не можеше да я разтърси с тъпата картинка на възбуден мъж. Но такива глупости през камерите определено не й бяха по вкуса. Ако искаше да правят секс, да дойдеше с лицето си и да застанеше достойно пред нея. Тогава вече тя можеше да реши. Не, глупости, нищо нямаше да решава. Просто нямаше да се занимава повече с този откачалник. Даже сериозно се замисляше дали да не пусне сигнал в полицията.  Но какво да каже – някакъв мъж ми прави неочаквани подаръци и ми изпраща цветя? Това не беше незаконно. Можеше да каже, че я тормози с обаждания по телефона. Но той всъщност се беше обадил само веднъж. При това нямаше запис от разговора им вчера. А дори и да имаше, трудно можеше да даде обяснение защо сама беше включила камерата и му беше показала бельото си.

- Харесва ли ти? - запита настойчиво Жаклин.

Стела сепнато разтърси глава. Нито дума от текста на Жаклин не беше влязла в главата й. В този момент обаче Дачев се изправи от съседното бюро и светлосините му очи срещнаха нейните. Уф, със сигурност беше измерил до секундата времето, което бе прекарала в „четене“.

- Да, Жаки, много ти благодаря, чудесно е – усмихна се тя и с вдигнати високо рамене и някак прекомерно отчетлива походка се върна към своето бюро.

- Имаме ли готовност да стартираме кампанията на Галин Гущерски? - запита я кратко Дачев.

- Да – заяви уверено Стела. - Разговаряла съм с повечето от по-големите телевизии и сме уговорили кога да се появи за интервюта. Няколко влогъра също ще направят видеа за него. Идеята ми е да разказват за неговия проект за фотоволтаичен парк на мястото на стария завод във Видин. Ще се получи съвсем естествено и зрителите няма да имат усещането, че неговото присъствие се натрапва по какъвто и да било начин, фокусът ще е върху добрата зелена инициатива.

- Кого таргетираш? - Дачев се подпря на бюрото и се вгледа в нея, но някак малко по-ниско от очите й.

Боже, нима той се взираше в шала й, в гърдите й? Усети как ръцете й се разтреперват. По дяволите. Червенината отново плъзна от бузите й и тя заекна.

- На практика... всички.

- Не може да таргетираш всички – смръщи се Дачев и върна поглед към очите й. Не можа да разчете нищо повече от обичайния хладен упрек. - Трябва ли да те връщам в А-то и Б-то на ПиАр стратегиите?

- Не, не – по дяволите, защо така се оплиташе? Никога досега не й се бе случвало така да изгуби самоувереност. - Исках да кажа просто, че таргетът е много широк, защото...

- Галин Гущерски е политик, който търси симпатиите на населението над средна възраст. С клипове в Тик-ток ли ще ги облъчваш?

- Е, защо да не търси и младите хора? Много по-перспективно е да търси подкрепа сред младите...

- Защото поръчката му има точно определена цел – изгърмя гласът на Дачев. Вече можеше да долови гневните нотки. - Махни тия влогъри и включи печатни медии. Таргетът му обича да чете, а не да гледа. Подготви му интервюта със сериозни журналисти. Виж възможностите да разговаря с хора като Личева, Налбантски, някой от „Ера“...

- Ужас – възкликна неволно Стела. - Тия консервирани сухари само търсят да разкриват схеми и не могат да приемат никаква новост, нищо няма да се получи с фотоволтаиците!

- Тогава смени темата – Дачев се изправи. - Ревизираш плана и бюджета и ми носиш да ги видя. До края на деня утре!  




Днешният ден вървеше наопаки. Направо й се струваше, че тъпият „таен обожател“ е надвиснал отгоре й, хили й се от всеки ъгъл и скришом я наблюдава. Спеше й се след дългата безсънна нощ и я болеше глава. На всичкото отгоре, моментите от снощния разговор не спираха да я преследват. Разсейваше се непрекъснато. Не само работата не й вървеше, но не можеше да се съсредоточи дори в личните разговори. И в крайна сметка, не стига, че не свърши нищо съществено, ами не успя и да уговори нито едно от планираните занимания за вечерта. Виви си намери друг партньор за салса вечерта, Монката отиде на кулинарния уъркшоп с Марти, а Дани така и не й взе билет за светлинното шоу в новооткрития музей. 

И всичко това заради А.Д.! Уф, трябваше най-накрая да се залови за работа. Поне десетина съобщения чакаха без отговор. Отвори имейла. Само за да види, че е получила ново съобщение. От подател „А.Д.“ Сърцето й заби бясно. От яд, разбира се, не от вълнение. Какво си мислеше той? Че ще му чете имейлите ли? Решително го маркира и го изтри веднага. 

Някак се почувства по-добре след това. Пое дълбоко въздух и светът придоби по-цветни очертания. Да, точно така. Преставаше с всички тези глупости! Време беше да се върне към нормалното си „аз“.

Отвори решително имейла и тогава проблесна ново, второ съобщение от „А.Д.“ О, по дяволите, нямаше ли да престане? Стела кликна ядосано върху съобщението.

„Здравей, Стела,

Първото съобщение го изтри, нали?“

Тя премигна невярващо. Боже, този човек да не би наистина да я следеше отнякъде? А после, незнайно защо, й направи впечатление, че той се обръща към нея по име. На цветята и подаръците досега пишеше „На моята любов“, а снощи я беше наричал „бебче“, "захарче" и разни такива. Странно защо, изведнъж това сега й се видя много лично. И я накара да скролне надолу. 

Писмото нататък обаче беше празно. Развъртя напред-назад, но не. Цялото съдържание на писмото беше този въпрос.

Къде беше първото му писмо? Видя, че влиза имейл от „Стил индъстрис“, един от най-големите им клиенти, но го пренебрегна и трескаво зарови в кошчето.

Ето го, за щастие още не се беше изтрило изцяло. Отвори го с трепет. Само че... първото писмо беше празно.

Едва не хлопна с юмрук по плота. Какво си въобразяваше този глупак? Че може безнаказано и постоянно да я разиграва? Погледна часовника. Наближаваше пет часа. А тя продължаваше да не е свършила работа за пет стотинки днес!

Най-накрая положи свръх усилия и се съсредоточи, за да може поне да отговори на имейлите, които застрашително натежаваха в пощенската й кутия. Едва бе отговорила на три, когато видя ново съобщение. А.Д. Не се поколеба и за секунда.

„Морски бряг. Алеещ изгрев. 
Хладно е и си сама. 
Разтъркваш голите си рамене 
в самотна тръпнеща прегръдка. 
Над хоризонта грейва пламък
и топлината те докосва 
с нежна ласка.
Вълните галят се в краката ти -
уютно, тихо, безметежно.
Аз съм морето.“

Вратата така я сепна с отварянето си, че Стела едва не изпищя. Даде си сметка, че все още стои на морския бряг и морето е коленичило в краката й. О, Боже! Снощи искаше да правят онлайн секс, а днес й пишеше поетични етюди. Този човек беше истински психар!



- Гьорге, ела, баба, да те прегърна!

Очите на възрастната жена светнаха още в мига, в който той пристъпи в стаята. Георги с удоволствие се запъти към старинния фотьойл, върху който с високия си бял кок Аксиния Богданова беше изправила кльощавите си рамене с достойнството на кралица. Само тя му викаше по този особен начин, нещо като „Гьоргье“ и винаги му ставаше особено мило като го чуеше. Прегърна кокалестото й тяло и остави старческите ръце да се обгърнат около него. 

- Колко време не съм те виждала! - бабата се отдръпна назад и го погледна с любов.

Колко да е, една седмица, помисли си Георги, но само й се усмихна мило. Тя от доста време губеше представа за времето като абсолютно понятие.

- Как си, бабо? - той си взе един стол и седна срещу нея. - Донесъл съм разни неща, ще ти ги оставя в хладилника след малко.

- О, много добре. Да ти кажа – гласът на старата доби нюанс на шепот и тя се заоглежда, сякаш се канеше да му довери много сериозна тайна. - Димето ме държи гладна. Някой път викам, викам, да дойде да ми донесе някоя манджа, а тя се крие. 

Георги кимна и успокоително я погали по ръката. Знаеше, че възрастната жена става все по-капризна и успява да си измисля всевъзможни небивалици.

- Затова съм ти донесъл доста неща – той потупа пазарската чанта, която бе оставил върху шкафа. - Няма да се притесняваш. Дори и леля ми да не те чуе, ще отидеш и ще си вземеш от твоя шкаф, каквото искаш.

- Сигурно иска да ме остави по-бързо да си отида – огорчено сви устни Аксиния. - Тежи й да гледа дърта бабичка вече.

Леля му, разбира се, не беше във възторг от ангажимента за възрастната жена. Георги обаче категорично отказваше да я пратят в специализирана институция. Знаеше, че баба му е изключително привързана към дома си и за всички жертви, които тя бе направила за него, най-малкото й дължеше спокойствието да изживее старините си в жилището, в което бе прекарала живота си, отгледала децата и внуците си. Беше предложил на Димана той да наеме човек, който да полага необходимите ежедневни грижи, ако на нея й тежат.

Димана разпалено беше отхвърлила предложението му. Е, напълно ясна му беше и мотивацията й. Ако Георги поемеше еднолично грижата върху възрастната жена, тя нямаше да има никаква причина да претендира един ден за къщата. А това й беше жизнено необходимо. Нито тя имаше къде да живее, нито синът й. 

- Гьорге, защо не доведеш някой път със себе си твоята жена? - смени темата баба му и сините й очи се озариха от особен блясък. - Голяма красавица. Много ми се иска да я видя. Дали ще й бъде приятно?

Георги преглътна нервно и рязко пое въздух. Пръстите му заиграха по коленете му, сякаш се канеше да засвири на пиано.

- Бабо, забравила си, ние сме разведени, вече от доста години – опита да обясни той спокойно.

- Разведени? - възкликна невярващо бабата. После смутено поправи косата си и придърпа реверите на старомодната блуза. - Ама как така разведени? Тя друг ли си намери?

Георги се вгледа внимателно в нея. Аксиния изглеждаше искрено учудена. Беше чел някъде, че загубата на памет често увлича моментите, за които човек не желае да си спомня. Беше разказвал историята няколко пъти на баба си, тя всеки път оставаше искрено учудена и накрая казваше, че разбира. И така до следващия път, когато темата се извъртеше към бившата му жена и тя отново не помнеше нищо.

- Не, бабо, не си е намерила друг – бавно и търпеливо обясни той.

- Тогава ти? - предположи бабата и го стрелна с лек укор. - Някоя ти се подвря и те накара да си развалиш семейството?

Той се усмихна на предположението й.

- Не, бабо, не е имало нито друг, нито друга. 

- Че защо като не е имало нито друг, нито друга, ще си разваляте семейството?

- Ами... не се разбирахме за много неща.

- Аа, глупости – енергично заклати глава възрастната. - Това младите сте склонни всевъзможни глупости да измисляте. Че то кой се разбира с другия постоянно? Тук там ще надделееш, другаде ще наведеш глава, ще преглътнеш, ще замълчиш. То семейството така се гради. Щом няма други да го развалят, сам човек да си го развали е глупост на глупостите.

Георги се постара да й се усмихне благосклонно и да възприеме само този аспект на думите й, който издаваше дълбоката й обич и загриженост.

- Имахме различни цели в живота – вдигна рамене той след известно колебание. - Тя искаше да прави кариера, аз не исках да я деля. Аз исках кариера, тя не искаше да ме дели. И така, работата се оказа по-важна и за нея, и за мен, и решихме да не се мъчим. Но това беше отдавна, бабо. Няколко пъти съм ти разказвал, но ти си забравила.

- Забравила съм... - замислено се отпусна назад Аксиния. - Красавица беше голяма тя. Жалко, че детенце си нямате. Щеше да е много хубаво, да вземе твоя ум и нейната хубост.

Георги се размърда на стола.

- По-добре е, че нямаме, бабо. Щеше да е мъчително да го разкъсваме между единия и другия.

Аксиния кимна и сключи ръце в скута си. Старческите пръсти се свиха и леко потъркаха вече поизносения сребърен пръстен с малък смарагдов камък. Георги знаеше, че той никога не слиза от ръката й. Пръстенът имаше интересна история. Дядо му, офицер в армията, по време на Втората световна война трябвало да остане на фронта няколко години. Той бил влюбен в сестрата на Аксиния, която била едва на шестнайсет. Когато видял пръстена при изкусен майстор бижутер в Солун, поручик Георги Богданов, на служба като част от българското управление на Беломорието, бил сигурен, че с него ще предложи сърцето си на любимата си. Преди обаче да успее да го направи, бил изпратен на фронта в Унгария в състава на Трети Украински Фронт, а там бил ранен по време на сражение. Несигурен дали ще оживее, той поискал да й го изпратят. 

В същото време обаче сестрата на Аксиния се разболяла тежко и починала. Аксиния била тази, която получила писмото и пръстена. Тя била още дете, но осъзнала, че той се бори за живота си. И решила, че за да не го разстройва, ще продължи да му отговаря от името на сестра си. Дядо му по-късно казваше, че тези писма са му вдъхнали надеждата за живот и са го спасили. И години по-късно всъщност се беше оженил за самата Аксиния.

Георги се усмихна при спомена за дядо си. Помнеше малко от него, но със сигурност му се беше запечатала тази история. Не бе сигурен кой точно му я бе разказвал – дали той или баба му, но беше сигурен, че баба му цял живот не бе свалила този пръстен от ръката си.

Може би и те са имали разногласия. Може би и тя е имала различни амбиции. Може би не винаги е била съгласна с него, замисли се той изведнъж. Но каквото и да се беше случвало, пръстенът бе останал на ръката й и щеше да стои там до сетния й дъх. За миг му стана малко криво. Някак чоглаво. Дали някоя някога би носила пръстен, който той й подари, до края на живота си? Такива жени вече едва ли съществуваха на този свят.

- Гьорге, ами сега как я караш самичък? - запита изведнъж баба му с искрено притеснение.

Той се разсмя.

- Е, не съм съвсем сам, бабо. Просто не съм заедно с Евелина. Имам си приятелки достатъчно, не ме мисли.

- А такава, дето да ти е на сърцето? - снижи тона си Аксиния. - Дето да те кара да пееш, да пишеш стихове за нея?

Най-неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, се сети за поетичните етюди, върху които се упражняваше заради братовчед си. Но разбира се, той изобщо не познаваше онова момиче. Беше гледал само едно глупаво клипче с нея, при това даже бе виждал само част от гърдите й и профила на тялото й и не можеше да я асоциира с никакво лице. Освен това, не тя го караше да си съчинява измислици, а... Кой знае какво. Някакъв образ в главата му. 

Решително тръсна глава.

- Такива трудно се намират, бабо. Ако я срещна, ще ти кажа. Къде да ти оставя тези бисквити?



- Ей, Георги, чакай! - спря го глас тъкмо, когато вече се канеше да излезе през входната врата.

Той с неохота се обърна. Шушляковото му яке изшумоля.

- Кажи, Викторе?

- Къде си тръгнал? - стрелна го почти обвинително братовчед му.

Имаше сънен вид, косата му беше смешно наклонена на една страна, а под очите му се мъдреха подпухнали торбички. Георги хвърли бърз поглед към часовника си. Беше един следобед.

- Вече видях баба, тръгвам си. Нещо трябва да ти давам отчет ли? - присви очи неприязнено той.

- Нали сме се разбрали да й пишеш...

- Виждаш всичко в имейла.

- Е, така де, виждам три писма, които си й написал, но от нея не виждам нищо – почеса се някак объркано по носа Виктор.

- Ми щом не виждаш, значи няма.

Виктор се опря на касата на вратата към всекидневната и го измери с недоверчив поглед.

- Значи твойто майсторство с думите доникъде не я докара?

- Ако имаш претенции, пиши й ти. Аз с най-голямо удоволствие ще си спестя този ангажимент – Георги усети как в гърдите му се надига раздразнение. 

- Майка му стара – наведе глава и разрита нещо пред чехъла си Виктор. Георги усети, че би се и изплюл, ако нямаше да заплюе собствения си килим. - Ще трябва да измисля нещо друго.

Георги вече бе хванал дръжката на входната врата, но думите на братовчед му го накараха да се обърне отново.

- Викторе, остави момичето на мира – усети как процежда през зъби. Нещо в гърдите му трепна. - Остави й правото да не харесва всекиго.

Виктор налудничаво поклати глава.

Някакво блясъче в погледа му сякаш му напомни на онзи момент, в който го бе видял с ножа в кухнята. Откъдето изобщо беше започнала цялата идея. 

По дяволите, той нямаше нищо общо, нито с братовчед си, нито с това момиче. И нямаше никаква причина повече да се забърква в тази история.

- Решението е твое – изръмжа Георги и рязко отвори вратата.



- Тези задръствания днес са просто кошмарни! - Стела влетя патетично в офиса, развявайки шлифера зад себе си, за да подчертае колко много бе бързала, за да закъснее само... тя хвърли бърз поглед към часовника на стената... само половин час за работа.

Повечето колеги я изгледаха равнодушно. Единствено Жаклин кимна съчувствено.

- Дачев мина. Каза да действаме по ревизирания план за пиар кампанията на Галин Гущерски – обясни младата колежка.

О, по дяволите, трябваше ли точно в деня, в който се е успала, шефът да мине рано сутринта, за да отчете закъснението й? Постара се да вдигне брадичка и остави чантичката си върху бюрото.

- Кога е минал? - надяваше се, че звучи като обикновено любопитство.

- О, преди няколко минути – съобщи охотно Жаклин. - Каза, че бърза за среща и няма да може да те изчака.

- Попаднах в някакво адско задръстване – повтори упорито Стела, докато стартираше компютъра си.

Знаеше много добре, че не задръстването е причината. Щеше да закъснее, дори и ако прелетеше със самолет, просто защото се беше успала брутално. А снощи знаеше, че ще се успи, ако не си тръгне веднага, и въпреки това остана в караоке бара до два часа.

А даже не й беше особено интересно. Но беше твърдо решена да изтрие от съзнанието си глупавите мисли за тайния обожател, които не спираха да я преследват. 

А.Д. не я бе развълнувал по никакъв начин по време на телефонния им разговор. Макар и за момент да беше се поддала на глупавата му игра, всъщност беше даже по-скоро отвратена, отколкото заинтригувана от него. Направо не можеше да повярва как после все пак се беше решила да прочете имейла му. Бе твърдо убедена да не му отговаря и изобщо да не допуска мисълта, че по някакъв начин думите са я докоснали.

А на следващия ден тъкмо беше приключила един дълъг разговор с директора на новините по едно от големите радиа, когато имейлът й изпиука и изведнъж всякакви отзиви и стратегии избягаха от ума й, за да се потопят в нова разтапяща картина.

„Лятна вечер. Въздух, натежал от жега. 
Пухкава възглавничка. Градински стол. 
Облягаш се. Пред теб искри коктейл. 
Докосваш запотеното стъкло. 
По пръста си усещаш влага. 
И хладен повей го облизва.
Това съм аз. Усети ли ме?
Вятърът."

Картината се бе прожектирала толкова ярко в съзнанието й, че тя направо се изчерви, когато Жаклин я запита нещо за една статия и я изтръгна рязко от дворната прохлада, за да я върне в луминисцентното осветление на офиса.

А.Д. не се обезкуражи от липсата на отговор. Нова разтапяща картина пристигна и на следващия, и на по-следващия ден. 

Имейлите му идваха по различно време, сякаш той изчакваше вдъхновението да го споходи и да се насочи към нея. Лично. Интимно.

Макар че всъщност нямаше нищо интимно в посланията му. Бяха обикновени думи, на моменти може би дори банални. След като се бе постарал да й покаже най-грубо и натуралистично физическата страна на отношението му към нея в онзи телефонен разговор, сега сякаш бе забравил за това. А Стела усещаше, че започва да очаква с истинско нетърпение всеки нов имейл.

На няколко пъти дори й се прииска да му отговори.

Беше нелепо, знаеше го. Нямаше перспектива в тези отношения. Той не искаше да се покаже, а тя нямаше да му се моли. И същевременно се взираше във всеки мъж около себе си. Вървеше по улицата, оглеждаше хората и се чудеше – възможно ли е това да е А.Д.?

А в понеделник не получи имейл. Вечерта започна да проверява на всяка минута. Не излезе никъде, остана си вкъщи, вторачена глупаво в телефона, цялата изтръпнала в очакване на пронизителния звук. Но съобщение така и не пристигна.

Стига, Стела, опита се тя да се вразуми на следващата сутрин. Може би просто е бил ангажиран. Нямаш представа с какво се занимава. Не всеки е на разположение всеки ден. А може и просто да се е отказал. Всъщност не искаше ли точно това от самото начало? 

Целият й вторник премина отново под знака на очакването. Отново без резултат. 

Рано сутринта в сряда тя не издържа на изкушението:

„Клаксони. Коли. Нервирани шофьори. 
Дъжд. 
Пълзят като безмълвни костенурки, 
забравили къде отиват.
А някъде сред тях си ти.
Но кой си? Накъде отиваш?“ 

написа му кратко съобщение. 

За миг се поколеба. Трябваше ли да влиза в стилистиката му? Така не му ли даваше сигнал, че приема играта? Не бе сигурна, че е готова за това. Не бе сигурна, че иска. Може би трябваше да се ограничи просто до едно „Къде изчезна?“ Изпрати го с един жест, преди да е откарала още час в безсмислени колебания. 

Съобщението й обаче остана без отговор. А тя се ядоса. По дяволите, защо се бе унизила да му пише? Когато следобед й се обади Филип, един бивш колега, и я покани да отида вечерта на караоке бар, Стела не се поколеба. 

Щеше да изтръгне най-накрая А.Д. от ума си! Той беше някакъв измислен, въображаем образ. Е, имаше и тяло от плът и кръв, част от което бе видяла, и то не я бе развълнувало. Сега се опитваше да пробие по подмолен начин, но тя нямаше да му разреши. Ето, Филип беше мъж от плът и кръв. Отдавна беше показал своя интерес към нея. Не беше лош, Стела нямаше нищо против него.

Бясна на А.Д., облече най-хубавата си рокля и започна да се държи преднамерено предизвикателно с Филип. В началото беше забавно. Пиеха, пееха, надвикваха се в шумния бар. Стела се усмихваше подканящо, готова да завършат вечерта заедно. Всъщност беше готова да направи всичко, само и само да изтрие мисълта за А.Д. от съзнанието си. Вниманието на Филип я ласкаеше. Очите му блестяха, той я въртеше доволно по дансинга, понякога ръцете му се задържаха преднамерено дълго по разни части на тялото й, където не би било редно да са на обществено място. Да, строен, хубав мъж. Разговорите с него й бяха скучни, но вероятно можеше да изкара и някоя хубава нощ с него. Вече обмисляше дали да настоява да отидат в апартамента й или да тръгне с него, ако той я поканеше другаде, когато забеляза, че кавалерът й започва да клюма върху мекия червен диван в бара. Когато го побутна, той с готовност се изправи, но при първия си опит да потегли, залитна толкова силно, че едва не падна върху масата.

Оох, изплака наум Стела. Беше се отрязал като талпа. Нямаше друг избор, освен да го натика в едно такси и да издиктува адреса на шофьора, а тя самата да се отправи към къщи. 

Вече в леглото, впери ококорен поглед в тавана. Беше два и половина, а още даже не й се спеше. Можеше да изрецитира последния му имейл наизуст:

„Безлунна нощ. Одеяло върху свежата поляна. 
Безброй звезди над теб. Милиони, милиарди. 
Трептят с послание от вечността. 
Безветрено и тихо е. А някъде на изток 
небето придобива нежно розов цвят.
Усещаш влагата в косите си. 
Това съм аз. Росата.“

Думите бяха ярки, сякаш на тавана имаше екран, който ги прожектираше. Който блестеше и хвърляше искри пред очите й и не й позволяваше да заспи. 

Благодарение на което се бе успала, а после бе закъсняла за работа, върна се в настоящето Стела. На всичкото отгоре, Дачев веднага бе разбрал. И по всяка вероятност нямаше да пропусне да й го натяква.

- Нали каза вчера да пратя на онези, по-консервативните журналисти, информация за кампанията на Галин Гущерски? Налбантски изобщо отказа, Личева каза, че ще дойде и ще отрази идеята за фотоволтаиците, но само ако той я представи на пресконференция. Имаме отговор и от „Ера“ – обади се Жаклин. - Единият журналист е съгласен да направи интервю. Имал собствен блог, доста популярен.

- А съгласен ли е да се придържа към подадените от нас въпроси?

Жаклин поклати глава.

- Не, каза, че единственото условие да излезе в „Ера“ - и може би на сайта му - е ако сам води интервюто и сам преценява въпросите.

- Уф – изсумтя Стела.

- Ако искаме да спазим стратегията такава, каквато я одобри шефът, това е единственият ни шанс. И евентуално Личева, ако направи пресконференция...

- Той няма какво да представи на пресконференция – поклати глава Стела. - Защо са такива идиоти тези? Ние им предоставяме готов, написан материал. Вършим цялата работа, те само го подписват. Не са нормални да отказват! Уф, тоя Дачев, все ги измисля едни такива... 

Жаклин вдигна рамене.

- Ти си ръководителят, ти решаваш. От мен се искаше само предварителното проучване. Ако искаш, говори и ти с Личева, ето ти контактите, както и на този от „Ера“.

- Не, не – Стела енергично размаха ръце. - Направо се обади и ми уговори среща с журналиста от „Ера“. Ако има възможност за днес следобед, ще е чудесно. Ако не, да каже той час следващата седмица, аз ще си наглася графика по него.


ТРЕТА ГЛАВА

Сградата, в която се помещаваха офисите на „Ера“, беше обикновена стара къща в центъра на града. Те не бяха телевизия, поддържаха сайт и Фейсбук страница с доста последователи, а журналистите, които работеха към тях, обикновено имаха и отделни собствени канали. Пускаха и видео интервюта, но като цяло залагаха повече на печатното слово. Дали заради това, дали заради по-консервативната линия, която поддържаха, повечето от нейните приятели ги намираха за стари и скучни. Чак й беше трудно да си представи кой изобщо ги чете и слуша. Ама на, Дачев настояваше образът на Галин Гущерски да бъде добре представен и сред тях. С акцент върху „добре“. 

Заредена с хъс и пълна увереност как ще смаже аргументите на въпросния журналист, тя каза на момичето на рецепцията, че има среща. Помолиха я да изчака, господинът бил в студиото, снимал интервю, още няколко минути. Стела високомерно кимна и с равномерно тракане на токове се отправи към залата, към която я бяха насочили.

Георги Богданов. Така се казвал журналистът. 

Звучеше й тромаво и старо. Положително беше от нафталинената епоха. Не се сещаше да го е гледала някога, но всички в „Ера“ бяха белокоси, фъфлещи и винаги с една гробовна увереност предвещаваха края на света. Едва ли Георги Богданов се различаваше от тях.

Докато го чакаше, се огледа в голямото огледало, което покриваше почти изцяло едната от стените. Бе освежила грима си преди да дойде. Високо вдигнатата коса, защипана с шнолата с инкрустирани камъни от скъпия магазин в мола, й придаваше стил и красота. Свежият светлосин костюм подчертаваше цвета на очите й, но кройката му внушаваше деловост и недостъпност. Беше доволна от това, което виждаше. Почуди се за миг, после разкопча най-горното копче на сакото. А след това още едно. Стигаше на ръба на приличното, но малко загадъчност никога не беше излишна.

Беше подготвила цял списък с аргументи, които бе изградила по стратегията на известен специалист в областта на обществените отношения. Дори ги научи наизуст. Беше изпълнила абсолютно всички изисквания – и като външен вид, и като увереност, и като подготовка. Нямаше начин да не убеди глупавия журналист как да проведе интервюто с нейния клиент по желания от нея начин.



Сами Сула беше езиковед. Интервюто с него се получи безкрайно интересно. Той доказваше по безусловен начин връзките на българския език както с няколко близкоизточни езика, така и с изумителни истории от далечния изток, едновременно поддържайки становището с редица доказателства, че той е част и от тракийския и именно траките стоят в основата на съвременната българска държава. Георги усещаше как вътрешно му идваше да пита още и още, въпреки че съзнаваше, че отдавна бяха прескочили предвиденото време. После трябваше да реже от интервюто, а всяка думичка на този човек заслужаваше да бъде чута от слушателите. 

Едва когато в студиото се вмъкна момичето от рецепцията и с тревожен поглед му посочи часовника си и после залата за гости, се сети, че сутринта беше уговорил някаква среща. Даже не помнеше с кого точно. А, да, някаква пиарка, която много държала да се срещнат да говорят за някакъв неин клиент. Георги изпита истинско раздразнение, че се налага да прекъсне разговора със своя гост.

Така или иначе, време беше да приключват. Единственото, което можеше да направи, беше да уговори втора част на интервюто, което несъмнено щеше да е интересно за голяма част от сериозните му зрители и читатели.

- Помолих я да изчака в Зала номер две – подхвана го рецепционистката веднага щом прекрачи прага.

- Ще ми припомниш ли с кого имам среща? - повдигна вежди към нея Георги, докато с отмерени крачки се отправи по коридора към залата.

- Стела Сърменова, от ЕйДи Комюникейшънс.

Стела. Името сякаш заби малка стреличка някъде в дробовете му и за секунда спря дишането му. Май полудяваше. Имаше хиляди Стели на тоя свят. Последното, от което имаше нужда, беше да пренася онзи въображаем образ, който му бе помагал да пише поръчката за кратките етюди до възлюблената на братовчед си, върху досадни работни срещи. Не се и съмняваше, че ще е досадна. Умът му все още беше съсредоточен върху интересните заключения на Сами Сула и изобщо не му се занимаваше с обсъждане на  интервюто с някакъв посредствен прохождащ политик. С чувство на предопределено отегчение натисна дръжката и влезе в залата.

Не можеше да се каже кой е по-изненадан. 

Стела се втренчи във високия строен мъж с гарвановочерни коси и дълбоки тъмни очи, който с устрем влезе в помещението. Не знаеше кое чак толкова я изненада. Дали това, че очакваше да е белокос и съсухрен или видимото неодобрение, което струеше от него. Или пък това, че той не изглеждаше ни най-малко респектиран от външния й вид. Гневът, който носеше със себе си, пламна право срещу нея. А тя по най-идиотски начин внезапно си даде сметка за изключително мъжественото му присъствие. И кой знае защо, първосигнално й изскочи някаква асоциация за времената, в които мъжете са доминирали света. Този определено можеше да доминира. И го знаеше.

Но пък тя нямаше да му се даде!

Изправи се рязко и с няколко точно премерени крачки пристъпи към него и му подаде  ръка с едновременно делови и леко женствен жест:

- Здравейте, Стела Сърменова, ЕйДи Комюникейшънс.

Мъжът протегна свойта длан без особен ентусиазъм.

- Георги Богданов.

Въпреки това ръкостискането му се оказа неочаквано крепко. Погледът му обаче остана прикован някъде по-ниско от очите й. Толкова настойчиво, че й се прииска да попипа златната верижка на кръстчето, което носеше. Да не би да беше мюсюлманин? Какво толкова се впечатляваше от едно кръстче?

Тя инстинктивно изпъна гръбнак и движението на гърдите й накара погледа му да пробяга по цялото й тяло. 

Най-накрая. Стела имаше идея как да въздейства върху мъжете в бизнеса. Леко изнесе бедрото си и дискретно го постави пред другото, привличайки вниманието му върху формата и деликатността му. О, добре, че все пак не беше белокос и съсухрен и все още имаше поглед върху женската красота!

- Заповядайте, седнете – проговори най-накрая той след кратко мълчание.



Господи! Това беше невъзможно! Георги се взираше в момичето пред себе си и все още се чудеше дали да вярва на очите си и на спомените си. Всъщност, може би момичето не беше толкова подходящо определение, жената пред него си беше жена с всички свои качества. Доста красива жена, не можеше да не отбележи.

Красотата й обаче не беше чак толкова важна, колкото златното кръстче. Колко Стели, които носеха златно кръстче на врата си, съществуваха? Още когато Теди му спомена, че в залата го чака Стела, въображението му подскочи. Но когато я зърна, изведнъж се сети за онзи глупав клип, където се виждаше деликатното рамо, една дантела на сутиена й и... част от златно кръстче.

По дяволите, нямаше как да твърди, че я е познал по формата на гърдите и овала на рамото й, които сега бяха добре обгърнати от бледосиния делови костюм със строга пола. Но бедрото, което тя – беше забелязал – съвсем умишлено му бе демонстрирала, съвпадаше доста точно с онова, което за части от секундата бе зърнал на въпросното клипче. 

И най-вече – златното кръстче. С какво му бе казал Виктор, че се занимава неговата Стела? Беше ли му казал нещо някога? Нещо за фамилията й? В главата му стоеше бяло петно. Дори и братовчед му случайно да бе споменал, то той определено го бе пропуснал покрай ушите си.

Седна на голямата маса срещу нея и я измери с преценяващ поглед. Дори и да беше Викторовата Стела, това всъщност какво значение имаше? 

- Тук съм, за да поговорим за интервюто, което ще направите с един наш клиент, Галин Гущерски.

Е, гласът не оставяше вече никакво съмнение. Беше един такъв, едновременно устремен и същевременно някак ленив, сякаш току-що се събуждаше от страстна любовна нощ. В ушите му отекна онова глезено „Не е честно“ от клипчето.

- Какво за на него? – умишлено проточи Георги, като се облегна назад на стола.

- Ние сме Пиар агенция, която изгражда неговата комуникационна стратегия и следи представянето му в обществото да се фокусира върху няколко предварително заложени приоритета – започна нахакано тя. - Вероятно знаете, че в книгата на Джоузеф Хайдл „Интервюто“ той посочва три основни фактора, които са важни за успешното интервю.

Георги я остави да изнесе видимо добре заученото слово. Всъщност беше впечатлен. Не от думите, които му рецитираше – повечето от тях бяха откровени глупости, а по-скоро от страстта, която тя влагаше в изпълнението на тази работна задача. Сините й очи с леко теменужен отблясък – много интересен цвят, междудругото - блестяха и тя разгорещено защитаваше някакви планове и стратегии, говореше за позициониране в обществото и даже се опитваше да му вмени непонятно чувство на вина относно все още непроведеното интервю за това, че се опитва да лиши младия политик от така необходимия му старт. Той търпеливо я изслуша.

- Свършихте ли? - запита, когато видя, че сред стройното й слово вече започват да се появяват запъвания.

- Моля? - запита тя с малко по-писклив от обичайното глас.

- Попитах дали свършихте с лекцията как да си провеждам интервютата – обясни спокойно той. 

Тя нацупи леко устни, след което отклони поглед от него и се зае да сваля сакото си, за да го окачи на облегалката на стола. Изглеждаше като обичайно действие на разпален в дебатите човек. Георги обаче беше почти сигурен, че е част от предварително изградената й стратегия. Пред очите му се ширна цялото й деколте, кръстчето се люшна върху онази нежна бяла кожа, а той почти против волята си опита да надникне зад набраната материя на бялата й блуза и да провери дали отново носи онзи кафяв дантелен сутиен.

- Вижте, цитирах ви най-новите изследвания, с които виждам, че вероятно не сте запознат – подпали отново тя. - Интервютата, проведени в този стил и плътно придържащи се към него, получават почти двойно по-голяма гледаемост и остават за двойно по-дълго в съзнанието на зрителите.

- Добре – съгласи се той, усещайки как започва искрено да се забавлява. Бре, какъв късмет! Очакваше до това време вече да е полузаспал, а сега всичките му сетива бяха разбудени и нащрек.
Тя беше като засилена машина, на която й бе трудно да спре.

- Ние сме ви подготвили и такива моменти, които да са интересни за зрителя, тип cliffhangers - продължи тя целеустремено, докато думите му изглежда най-накрая достигнаха до нея. - Ъъ... Искате да кажете, че ще направите интервюто по начина, по който ви посочих?

Георги се приведе леко напред и подпря лакти върху плота на масата. Ръкавите му се смъкнаха надолу и той забеляза как масивният му часовник привлече погледа й.

- Казах добре, а не че ще направя интервюто си така, както на вас ви се иска.

Усети как напрежението струи в нея. Видимо й се прииска да свие тънките пръсти в стегнати юмруци. 

- Да започнем първо с това, че цитатът ви от Джоузеф Хайдл беше абсолютно неточен и противоречащ на цялостната концепция в книгата му, с което единствено ме убедихте, че не сте я чели.

Той забеляза как по бузите й плъзва издайническа червенина. 

- Проучванията, които се опитахте да ми посочите, също биха могли да имат доста по-различен прочит. Искате ли да отворим сега графиката и да погледнем какво точно ни казва тя? - Георги извади телефона си и бързо набра съответното търсене. Изпъна ръка така, че и двамата да виждат екрана.

Хвърли бърз поглед към нея. Брадичката й все още беше вирната, но тези особени очи проблясваха подплашено с все по-виолетов отблясък. Бялата кожа върху бузите й започваше да става бледо розова. В един момент му дожаля за нея и свали телефона. Нямаше как обаче да я остави изцяло да й се размине.

- И трето – продължи той безкомпромисно. - Ако си мислите, че с едно деколте и показваща се линия на гърдите можете да ме убедите в каквото и да било, силно се лъжете.

Ако до този момент бяха бледо розови, то сега бузите й се изпълниха с гъст, наситен, тъмночервен цвят. Тя скочи от мястото си:

- Това е изключително сексистки коментар! Ще подам сигнал...

- Подайте сигнал, където си искате, може и до вселенския патриарх – вдигна ръце безразлично Георги. - Има един момент, госпожице Сърменова, в който деколтето става не само недостатъчно, но дори и противопоказно.

- Сухар! - изфуча тя.

Той отново повдигна иронично рамене.

- Когато изграждате политическа стратегия, само със сексапил не става – продължи той нравоучително. - Хората не очакват от политиците да споделят леглото им, а да ги водят в определена посока. Чакат да проверят техния умствен багаж.

- Но аз изобщо не съм ви казала да отразявате сексапила на Гущерски! - ядосано извика тя.

- Любовник ли ви е? - поклати разбиращо глава Георги, за своя изненада изостряйки напълно вниманието си, за да долови всички нюанси на реакцията й по време на отговора й.

- Прекалявате! Вие сте просто отвратителен! - тя се изправи и тръгна да излиза.

Мина му през ум, че прекалено добре може да си представи как бе отрязала Виктор. И още по-добре защо той беше така вбесен от отказа й, че толкова време не можеше да го преживее.

- Да разбирам, че няма да правим никакви интервюта? - той поглади бавно брадичката си, докато наблюдаваше гневните движения, с които тя обличаше отново сакото си.

Резкият й устрем секна. Вече нахлузила сакото, тя подпря ръце върху плота, а той се вгледа в пръстените, които се увиваха върху два от пръстите й. Бяха стилни и изящни. Не можеше да отрече, че всичко в нея бе изтъкано от стил и елегантност. Не беше и точно празноглава, защото празноглав човек не би могъл да направи такова представяне. По-скоро би използвал думи като наивна или заблудена.

- Вие вече сте ни потвърдили, че ще направите интервю – трепна неуверено гласът й, макар и тя да остана права, леко приведена над масата, гледаща го арогантно от високо. - Отмятате ли се от думата си?

- Не съм казал, че се отмятам – вдигна отново рамене той. - Вашият любовник може да се окаже и интересен човек.

- Престанете да го наричате така! - повиши отново глас тя. - Освен това, дали е мой любовник или не, това вас не ви засяга!

Почти, подсмихна се Георги. Е, след срещата с този човек поне щеше да е в състояние да даде ценен съвет на Виктор какво харесва Стела. Макар че, ако трябваше да се сдобие с власт и политическо влияние, за да спечели нейното благоволение, едва ли братовчед му би се справил.

- Права сте – благородно се съгласи Георги. - Междудругото, бельото ви се показва под блузата.

Коментарът се изплъзна между устните му, преди да го е помислил. Не, не беше само гризящото го любопитство дали отново кафявата дантела е обгърнала заоблените гърди, изпъващи нежната материя на блузата. Дали преднамерено или не, когато се беше надвесила над масата, Стела застана така, че фината презрамка просто се разклати пред очите му и той не се стърпя.

Стела сграбчи ръба на блузата си и го издърпа нагоре.

- Вие сте маниак! - грабна чантичката си и се отправи към вратата.

Георги се засмя.

- Мога да направя интервюто. Но така, както го разбирам аз. Ако не ви устройства, изобщо не държа.

Думите му я достигнаха секунда преди да отвори вратата. Тя за миг забави крачка, но не се обърна. След кратка пауза излезе през вратата с високо вдигната глава.



- Стели, какво ти е? Изглеждаш много умислена тая вечер – обърна се към нея Виви.

Стела се сепна. Вечеряха в обичайния ресторант, който бе станал като място за среща на старите приятели от квартала. Често ходеха там дори без уговорка. Беше почти сигурно, че ще намериш някой познат. Сега си даде сметка, че откакто бе седнала при Виви и Монката, почти не бе продумала.

- О, сигурно просто съм изморена – усмихна се тя криво. - Снощи бях на караоке и си легнах към три.

- Охоо – подсвирна Виви, а после очите й проблеснаха любопитно. - С кого беше на караоке?

- С един Филип, мисля, че не го познаваш – Стела направи физиономия при спомена за мъртво пияния си кавалер предната вечер. Не й се говореше за това. - Къде е Дани, не съм я виждала скоро?

- Тя откакто се хвана с тоя нейния, не идва изобщо – обади се и Симона, другата й приятелка. - Ще речеш, че кой знае какво.

- Хванала си гадже, хайде, хайде, всичките сме имали гаджета, какво ми се прави? - подкрепи я Виви.

- Е, някои хора държат да го подчертаят – позасмя се и Стела. 

- И още по-зле, ако е сериозно – натърти Симона. - Една жена ако не се наживее, ако не граби с пълни шепи от живота, за какво й е тоя живот?

- Ей ги, гледай ги всичките дето родиха преди трийсет, направо се погребаха – Виви с демонстративен жест завъртя електронната си цигара. - Нито кариера, нито пътувания, нито дявол. ТЪпчи там, братче, мръсни памперси, гОтви му на тоя мъж и му тЪрпи лошите настроения.

Стела определено можеше да ги подкрепи, само че нещо думите не й идваха. 

- Че и мъжете се отпускат – продължи Симона. - Ей ги, гледай ги и на Силвето мъжа, на Верчето – вече са с ония провиснали шкембета, със запуснати бради и торбички под очите, с някакви развлечени тениски се носят само. Ти представяш ли си какво е да се заробиш и вече само с тоя мъж да спиш? То да те е гнус направо.

- Е, то затова много жени не издържат и си намират друг – още младичък, да се поддържа, да им мирише на парфюм – засмя се с дрезгав глас Виви.

- Това е тъпо – поклати глава Стела. - Ето затова една жена не трябва да се жени, преди да се е наживяла. И да си избира мъж, който да се поддържа във форма заради нея.

Виви закима одобрително.

- И както знаем, всеки мъж трябва да мине през комисията в „Джаза“ най-напред.

Трите се изкискаха. Беше станало нещо като неписано правило. Която и да си хванеше приятел, първо го водеше да вечерят заедно в „Джаза“. А после му правеха „разбор“ заедно. Разбира се, никой жив мъж не можеше да оцелее след тежката критика. Сега обаче Стела се замисляше, че всеки път, когато някой от компанията решеше да пропусне тази тежка процедура, после нещата се оказваха сериозни. И се стигаше я до сватба, я до бебе.

- А Дани си позволи да пренебрегне правилата! - смръщи се Виви.

Изведнъж, най-неочаквано, Стела си представи какво би било, ако тя самата имаше някой важен за нея човек. Честно, да го представя под критичния поглед на Виви и Симона сигурно би било последното, което би й хрумнало. Например, ако започне да излиза с някой, когото знаеше, че те не биха одобрили. Като онзи проклет журналист. Журналистът ли? Боже, трябва да е съвсем изкуфявала, за да й хрумне подобна идея.

Изпита странното желание да защити приятелката им.

- Може пък да е сериозно – не се стърпя да вметне.

- Абсолютна лицемерка! - Виви сбърчи красиво очертаните си устни, а клепачите й трепнаха по тежкия грим. - Кълнеше се във вярност и приятелство. Когато трябваше някой да плаче заедно с нея за нещастните й любови, идваше само тук да ни циври на главите. А сега бързо-бързо забрави откъде е тръгнала.

- Бас ловя, че след някоя и друга седмица ще се върне и ще почне ред сълзи, ред сополи – обади се като ехо и Симона.

Стела сграбчи чашата с фреш и отпи голяма глътка. А мислите й отново отскочиха към онзи журналист.

Когато излезе от залата, беше наистина вбесена от арогантното му поведение. Набързо беше прехвърлила възможностите да се оплаче от него. И стигна до... вселенския патриарх. 

Възмущението й обаче се коренеше до голяма степен в тъпото усещане за собствената й вина.

Наистина не беше чела книгата. Обаче беше използвала този похват редица пъти. Никога досега, ама абсолютно никога, не се беше случвало насрещният наистина да е чел някакво сухарско научно изследване. Затова пък нейното цитиране ги караше да се чувстват глупави и неподготвени и директно я издигаше в превъзходствена позиция. Работеше безотказно. Що за лош късмет беше този арогантен човек да се окаже, че е чел точно това, което тя бе решила да цитира?

Цифрите също обичайно вършеха магия. Достатъчно беше да извади едно проучване и аргументацията й ставаше необорима. Когато обаче той тръгна да й показва въпросните данни, които тя само бе преписала от една статия, наистина се изплаши. За Бога, нямаше  никаква представа какво точно се е изследвало и защо!

Но най-много се беше вбесила на явното безразличие, с което този мъж подминаваше цялата демонстрация на женската й привлекателност. Дали не беше обратен?

Не, категорично отхвърли предположението в ума си. От този мъж струеше необяснима мъжественост. Носеше обикновена поло тениска с дълъг ръкав, по която дори не се виждаше етикет на известна марка, не беше видяла у него нито подчертани мускули, нито изтънчено тяло, а някак всяко негово движение създаваше впечатление за сила, устойчивост, първичност. В първия момент й се бе сторил доста висок, но когато се изправи пред нея да се ръкуват видя, че не се извисява чак толкова. Тъмната му коса беше в обикновена къса изправена нагоре прическа, а черните очи я следяха с лениво безразличие изпод сключените вежди. Лицето му не беше гладко избръснато, имаше нещо като катинарче, но не и оформени брада или мустаци. Тук таме се прокрадваха сребърни косъмчета, което я навяваше на мисълта, че може би приближава четиридесетте. Дали гъстите вежди бяха създали у нея това необяснимо впечатление за мъжественост? Или раменете му бяха по-широки от обичайното? 

Каквото и да беше, след като премина първоначалният й яд, Стела усети странно униние. Сякаш животът й внезапно се бе разклатил и стабилната основа, върху която бе стъпила, се бе прекатурила. Никога досега не бе губила увереност – нито в красотата си, нито в правотата си, нито в уменията си. 

Срещата с този журналист я накара да се почувства някак... безсмислена. Не знаеше защо използва тази дума. В крайна сметка, нищо кой знае какво не се беше случило. Така или иначе, Дачев настояваше Гущерски да има интервю при него. Тя беше направила каквото беше по силите й, повече от това никой не можеше да изисква от нея. Е, да, Гущерски вероятно щеше да търси обяснение. Разговаряха често и знаеше, че е педант на тема да знае до последната думица кой как ще отрази представянето му. 

Но не му беше любовница, по дяволите!

- Стели, чу ли ме какво те попитах? - проникна отново до съзнанието й пискливият глас на Виви.

- Извинявай, бях се замислила за малко.

- Да не те изгубим скоро и теб от компанията? - подхвърли Симона. - Я кажи, кой така те е впечатлил?

Да, да, ей сега точно на вас ще седна да разправям, помисли си Стела. За пръв път в живота й приятелките й я отегчаваха. Може би защото осъзнаваше, че не може да им обясни вътрешната дилема, която бе започнала да я измъчва. Та тя дори и на себе си не можеше да я обясни!

В този момент телефонът й издаде звук за пристигнал имейл. Стела с най-голямо удоволствие използва възможността да насочи вниманието си натам и да пропусне отговора на въпроса.

А сърцето й пропусна един удар. А.Д.!

Боже Господи! Всъщност, трябваше да признае, че е шокирана не толкова от появата му, колкото от внезапното осъзнаване, че магията най-накрая се беше случила – беше прекарала цял следобед, без дори да се сети за него! Само защото мислите й бяха заети с най-отвратителния, проклет и заядлив мъж, когото някога бе виждала – Георги Богданов.

Сякаш бе попаднала в някакъв калейдоскоп, в спирала от объркани емоции, която я носеше напред-назад. Луташе се, лашкаше се, не можеше да намери почвата под краката си. Направи някакъв жест към приятелките си, който трябваше да означава да не я безпокоят и отвори имейла от А.Д.

Кална локва плисва върху предното стъкло. 
Изнервен клаксон. 
Бързат. Към своята посока. 
И ти си с тях. 
Ето те, поклащаш тяло 
в ритъма на музиката зад волана. 
Не ме ли виждаш? Тук съм. 
Ще стигнем заедно до там.
Къде е "там" обаче?“

Думите му отново успяха да дръпнат онази тънка нишка някъде много дълбоко в душата й. Отговаряше с нейната стилистика. Беше влязъл в нейната картина. Сякаш наистина я гледаше как слуша музика и си пее зад волана, което толкова често правеше. И кой знае как, бе успял да отгатне изцяло настроението й – точно такова, каквото бе в момента. Устремена напред, а питаща се къде всъщност ще стигне.

Отново опита да си представи телефонния им разговор и онова, което бе видяла от своя таен обожател. И да го свърже с думите. Полудяваше ли? Защо не можеше по никакъв, абсолютно никакъв начин, да направи връзката? Опитваше да вразуми съзнанието си. Това е човекът. Онзи същият перверзник, който само чакаше да те свари по бельо, за да поиска да правите секс по телефона. Но съзнанието й тъпо и упорито отказваше да го приеме и градеше един все по-идеалистичен образ на А.Д. Един образ на сродна душа, на човек, който може да я разбере...

- Кой ти пише? - едва сега осъзна, че Вивиан е вперила нахален поглед през рамото й.

- Ей, кой ти каза, че може да четеш? - сепна се Стела и бързо изключи екрана.

- Е, какво толкова? - нацупи се Виви. - Нали нямаш тайни от нас?

- Оо, ето, аз ти казвам, че има нещо – подхили се веднага и Симона. - Айде бе, Стелче, разкажи ни, без друго си умираме от скука тука.

- Някакъв поет ще да е – изпревари я Вивиан. - Мярнах, че разни завъртяни ги реди.

- Ами вие двете наистина ли не знаете кога да спрете? - ядоса се не на шега Стела.

Грабна чантата си и отиде да плати своята сметка на бара.



Легнал удобно в леглото, Георги се взираше в тавана през полуотворени очи. Мислеше тази вечер да си легне рано и се приспиваше като слушаше политически анализ по един немски канал. Вече бе видял, че нищо смислено няма да изведе от него, но бърборенето от телефона му действаше отпускащо. Нотификацията за получен мейл разбуди задрямалото му съзнание и той прекрати слушането – без друго беше изключил от доста време и беше изгубил нишката.

„Оглеждам се внимателно. Къде си? 
Онзи замисленият, който се почесва 
по плешивата глава? 
Или си този, дето изруга, 
отваряйки прозореца до долу, 
цветисто и вбесено? 
А може би си онзи с очилата, 
насочени към слънцето, но скриващи го от света? 
Или от мен?“

Ха, тя отговори! 

Можеше да си я представи, в онзи неин изискан костюм, да визуализира как дългите нежни пръсти с деликатен маникюр са обхванали телефона и палците щракат по клавиатурата.

Какво правеше на телефона си в петък вечер? Не би допуснал, че жена като нея самотно ще чопли имейлите си по това време на денонощието. Би трябвало да е в някой бар, на изискано парти или поне в обятията на... Галин Гущерски, да кажем. Във всеки случай, да извършва някоя дейност, която изисква значително по-малко използване на мозъчни гънки от следването на определена фабула и писане на поетичен имейл.

Представи си още веднъж разгневеното лице, с което излезе от кабинета му, и се усмихна. Беше проследил внимателно гъвкавите движения на грациозното й тяло. Стил, красота, изключително присъствие. Усети как по тялото му се разлива топлина. И в ума му се прокрадна някаква картина, в която докосва онези фини дантели, тайно надникнали изпод блузата, и освобождава бялата кожа на гърдите й за собствените си целувки. Устните му откриват розовото зърно...

Георги сепнато разтърси глава. Добре де, като всеки обикновен мъж и той реагираше на красиво и предизвикателно женско тяло. Само не беше очаквал, че ще му е необходим толкова контрол, за да не се увлича в играта твърде много. Достатъчно идиотски се беше почувствал, когато жената, на която пишеше прочувствени романтични картини, се изправи от плът и кръв пред него. При това удивително съвпадаща с образа, който изграждаше в съзнанието си. Достатъчно идиотски се почувства, когато знаеше, че всичко това е една игра, за да може братовчед му да й отмъсти.

Да, беше нахакана и самовлюбена. Да, беше като надут балон – фасада, зад която добре бе успял да види, че не се крие нищо особено. Да, беше точно онзи тип жени, които мразеше – прекалено самоуверени, неспособни на компромис с никого и нищо, тъпчещи и мачкащи всичко пред себе си и под себе си. Беше абсолютно съгласен, че ще й се отрази добре някой да й натрие носа. Но... трябваше ли този някой да бъде той самият?

Изобщо, беше глупост да се поддаде на импулса да отговори на имейла й. Сигурно е умирал от скука вечерта. Трябваше да излезе и да се разсее, вместо да дреме в леглото и да измисля глупости. Обаче изкушението отново дойде – режещо, припряно, нетърпящо възражения.

Понадигна се и хвана телефона с две ръце.

„Дъждът се плиска по стъклото. 
Чистачките пристъргват тъжно.
По радиото пускат блус. 
От шейсетте.
Мелодията се извива и пронизва
дълбоко някъде душата. 
Ти чуваш ли ме?
Аз съм.
Музиката.“

Поколеба се само секунда, преди да го изпрати. Хвърли поглед към часовника. Минаваше дванайсет. Отпусна се назад и въздъхна. Време беше да поспи.

Само че беше целият нащрек и съзнанието му отказа да се отпусне. Чакаше сигнала за нов имейл. Е, тя може би си беше легнала. Или пък най-накрая при нея беше дошъл любовникът и вече прокарваше език по гъвкавото тяло...

Живописната картина го накара неспокойно да се размърда. Телефонът изпищя. Отговорът й го прикова.

„Обичам музиката. 
Слушам евъргрийни. 
Прекрасно е. 
Разливаш се по цялото ми тяло. 
Докосваш всеки ъгъл на душата.
Усещам те дълбоко 
вътре в мен.“

О, по дяволите, не трябваше да пише това! Усети как тялото му се напряга и се разбужда съвсем. Хвърли един поглед през прозореца. Околните блокове бяха почти замлъкнали. Отделни прозорчета блещукаха като очите на крокодили, скрито в блато, готвещи се за нощна атака. Демоните бяха излезли. И влезли в душата му.

Пръстите му сами защракаха по клавиатурата:

„Огнени езици танцуват неуморно
из непрогледен мрак.
Дърветата припукват 
и падат жертва,
стопяват се
в брутална целувка
на жарта.
Играеш си със огъня.“

Самотна е, помисли си с настойчива убеденост, докато й го изпращаше. Самотна и объркана. Иначе не би му писала. И какво от това? Какво го вълнуваше него тази работа? Трябваше дебело да си напомни, че тя всъщност не пишеше на него. Пишеше на някакъв измислен образ, който в най-добрия случай асоциираше с братовчед му. Дързостта й щеше да й изиграе лоша шега накрая. 

Лошото беше, че ако продължаваше така, той трябваше да приключи вечерта с хладен душ.

А отговорът й не се забави:

„Знам. 
Когато търсиш светлина, 
тя може да те заслепи.
Когато търсиш топлина,
бъди готов
да изгориш.
Готов ли си?“

Сякаш му нанесе удар под кръста. По дяволите, трябваше да е абсолютен глупак да приема думите й лично. Той водеше един разговор от името на братовчед си. Но в миг това, което прочете, не му хареса. Стела беше свалила гарда. Дали беше от късната вечер, но сега, ако наистина Виктор беше насреща, сигурно би могъл да я убеди да отиде при него. Или той да отиде при нея.

А всъщност... всъщност какво се канеше да направи Виктор? Дали щеше само да разговаря с нея? Мисълта го накара да се намръщи.

„Готова си да пренебрегнеш риска? 
И вярваш безрезервно,
че пламъкът не може 
да те погълне,
и подпали,
и да те овъгли?“

Още докато го пишеше, изпита странното чувство, че пита сам себе си. Напрежението, което се бе зародило вътре у него, недвусмислено задаваше въпроса. Беше ли готов да се хвърли в огъня? О, не, определено не. И никога не беше и ставало въпрос за това.

Отговорът й се забави. Той стана, отиде до кухнята и си наля чаша вода. Когато се върна, продължаваше да няма отговор. Тъкмо вече помисли, че или се е изплашила, или е заспала, когато телефонът пак изпиука.

„Не вярвам. И не знам.
Възможно е да бъркам.
Възможно е да търся пламък,
в отчаяна надежда 
за смисъла и бъдещето
на своята мечта.
Възможно е понякога
да бъда мъничко изгубена
и в нищото да търся
пътеводна светлина.
Възможно е да се опаря,
възможно е да изгоря.
Но без да търся
не бих могла да продължа.“

Георги въздъхна дълбоко. Беше решил, че тя ще поведе този малък среднощен разговор отново в посоката, в която бе подел разговора й с Виктор. Беше почти готов да й се скара бащински за непредпазливостта. Сигурно това, че вероятно беше поне шест-седем години по-голям, го караше да се чувства... Стига, Георги, няма нищо бащинско в начина, по който се заиграваш с нея. По-скоро е някаква скрита ревност. Глупаво осъзнаване, че можеш да доведеш нещата до среща, но няма да го направиш - защото ти не си ти и срещата няма да е с теб!

Тежкото й признание обаче го жегна по-дълбоко, отколкото му се искаше да си признае. Това същата нахакана въздухарка от следобеда ли беше? И защо, по дяволите, му разкриваше толкова дълбока част от душата си? Не можеше ли да остане до представата за лъскавото й тяло, което с охота се обръща към всеки пожелал го? Е, на Виктор първо беше отказала, но кой знае той колко дървено бе подходил към нея. Във всеки случай, не искаше да наднича толкова отблизо вътре в чувствата й. Не искаше...

Георги пое дълбоко въздух и отново потърси буквите.

„Мисли за пламъка в съня си. 
И остави го да те води. 
Отпусни се. 
И той ще грее там
със правилната сила и посока.
Аз няма да ти казвам, 
че съм пламъкът.
Ще си го мисля.
Лека нощ.“

Сякаш неонов удивителен знак проблесна в съзнанието му, като сигнал за опасност. Отговорът й пристигна почти незабавно.

„Ела със мен.
Води ме.
Сънят ми е за двама.“

Той отново въздъхна и преди да е успял да възпре пръстите си, написа:

„Ще бъда.“


ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Атмосферата в офиса беше напрегната. Колежките тичаха, говореха по телефоните, влизаха, излизаха, приличаха на бръмчащ кошер.

След среднощните разговори с А.Д. повече не си бяха писали. Стела се чувстваше гузна, че се беше разкиснала дотолкова, че да му обяснява колко е объркана и в каква безпътица се намира. Донякъде се чувстваше и отхвърлена. Нямаше как да си криви душата. Дали съзнателно или не, дали в болката от самотата, която я беше налегнала, бе опитала да наклони разговора в по-интимна тема. 

А той се беше измъкнал от нея. За разлика от телефонния им разговор, когато бе поискал едва ли не да правят видео секс, сега бе избягал с триста. Вместо това беше почнал да рови в душата й. До степен, в която тя му призна неща, които не бе признавала пред никого, дори пред себе си. А след като му ги призна, той просто й пожела лека нощ. Ако не си беше изпросила потвърждението, че ще дойде в съня й, нямаше и това да направи.

А после, в съня й... наистина дойде. Стела усети как пак ушите й пламват от живописните картини, които бе сънувала. Бе сънувала, че се намира в поле от пламъчета. Като безброй запалки. Или светнати фенерчета на телефони. Клатеха се около нея, танцуваха, играеха. А тя знаеше, че търси А.Д. Протягаше пръсти и докосваше ту едно, ту друго. Някои бяха направо изкуствени, други пареха. Едното дори така я изгори, че остави голям мехур върху дланта й.

Беше вече уморена. Беше направо изтощена. Влачеше се. И всички тези светлинки вече бяха по-скоро озъбени физиономии, които само я чакаха да падне, за да прегорят врата й.

Тогава изведнъж усети как някой я прегръща зад гърба й. Усети топлината му, силата му, свежестта му. Здравите ръце леко я повдигнаха от земята и я притиснаха към топлите му гърди. Стела облегна глава на тях, усещайки как горещи сълзи почват да се стичат по бузите й. Протегна ръце нагоре към него. Все още не виждаше лицето му. Усети грапавите косъмчета на брадата по бузите му. Извъртя се към него, а той я целуна. Така, че цялото й изтощение изчезна изведнъж, а озъбените физиономии избягаха встрани. Целуваше я, прегръщаше я, обгръщаше я с внимание и любов.

И всичко това беше един съвсем логичен сън и нямаше да му обърне внимание изобщо, ако в целувките му не беше вкарала един друг образ от деня. Когато отвори очи, видя срещу себе си черните като факли ириси на онзи противен, но покорително мъжествен журналист...

Стела рязко се изправи. Трябваше да се вземе в ръце. Явно хормоните й в последно време здраво бушуваха. Дали разговорът с приятелките от онази вечер нещо не я беше впечатлил по-дълбоко, отколкото си мислеше?

Телефонът й иззвъня.

- Стелче, можеш ли да говориш? - чу гласа на баща си.

- Да, татко, чакай само да изляза в коридора - тя беше щастлива да насочи вниманието си към нещо различно. Освен това, наистина чакаше с нетърпение баща й да й се обади. - Успя ли да разгледаш тази кола, за която ти говорех? 

- Да, да, тъкмо за това ти се обаждам. Ако искаш, може и да се видим да коментираме?

- Не, не, кажи сега какво мислиш!

Баща й сякаш се поколеба.

- Ами Стели, да ти кажа, според мен не е най-доброто решение. Моторът е малък, няма достатъчно мощност, а същевременно разходът на гориво за такава кола е доста сериозен. А цената й е... хм, мен би ме отказала. За тази цена можеш да си купиш много по-добър автомобил.

- Харесва ми тази, татко – леко нацупено натърти Стела. - Само този модел имат точно този искрящ нюанс на червеното. Точно като онази рокля, която имам.

- Стели, избираш кола, а не рокля! - възкликна баща й.

- Е, аз ти казвам, че ми харесва цветът, а другите марки нямат такъв. И онзи овал при багажника я прави много различна и стилна.

- И ще плащаш по една средна заплата на месец в продължение на пет години само за  цвят и овал?

- Ами...

- Виж, аз не мога да ти се меся. Ти ме попита за техническите характеристики. Казах ти, че парите не си заслужават за качеството. Ако решиш, че ще се загробиш с такъв лизинг само за единия цвят, решението е твое. Искам само да те помоля добре да премислиш. Пет години не са малко време. Може да се ожениш, да имаш дете. Може да смениш работата. Може и да останеш без работа в някакъв период. Ще имаш ли откъде да извадиш такава сума за месечната си вноска?

Стела се разсмя пресилено.

- Таткоо, винаги си толкова черноглед! Нищо подобно няма да ми се случи.

- Да имаш дете ти се струва черногледо?

Тя се сепна. После изпуфтя.

- Не, не, разбира се. Ще видиш, че всичко ще е наред. Това не са кой знае какви пари.

- Тъкмо три мои пенсии, както се очертава...

- Добре, разбрах те – тя почти се тросна и хвърли поглед по бледо оранжевите стени. - Ако само парите мислиш, че са й недостатък, това е мой проблем. Е, можело да бъде малко по-мощна, ама аз няма да се състезавам с нея.

- За мен не е добра инвестиция, но не мога да ти се меся – примирено снижи тон баща й. - Виж, може да чуеш кака си по някое време.

- Да я чуя? Има ли нещо? - Стела се почуди на необичайното вмятане на баща си.

- Не мога да ти кажа. Струва ми се, че има нужда да си поговори с теб. Тя ще ти разкаже каквото сама прецени.

Баща й беше изключително деликатен човек. Беше отгледал двете си дъщери като принцеси и не бе давал косъм да падне от главата им. Често беше свръхпротективен обаче и разбира се, като всеки възрастен човек, не спираше да им опява за трудностите, които могат да срещнат, вгорчавайки ентусиазма им от предвидена нова стъпка. Думите му този път леко я обезпокоиха. Не за колата – там нямаше съмнение какво иска и изобщо не я притесняваше високата вноска. Така или иначе й оставаха пари от заплатата, печелеше добре, а идеите за семейство и дете не се вписваха в плановете й за близките пет години. Евентуално след трийсет и пет... но дотогава имаше време.

Изпита обаче леко безпокойство от споменаването на сестра й. Уклончивостта му затвърди убеждението й, че трябваше да намери начин възможно по-скоро да се види с нея.



„Соня Перчемлиева е новият директор на „Брулис холдинг“
Георги с любопитство щракна върху заглавието, което му се мярна, докато преглеждаше сутрешния новинарски поток.
„Жена поема ръководството на българския клон на огромния международен козметичен концерн. Соня Перчемлиева работи повече от петнайсет години за компанията, като започва от най-ниското ниво още като студентка. Женена, с две деца, тя споделя, че това е огромно постижение за нея и е най-важното събитие в живота й след раждането на децата й.“

Соня Перчемлиева значи. Познаваше я много добре. Беше приятелка на Евелина. Всъщност, силно казано приятелка. Между двете жени съществуваше едно такова лицемерно поддържане на топли отношения, което изискваше даже сравнително често да излизат заедно със семействата си. Истината обаче беше, че и двете се гледаха завистливо, напълно осъзнавайки, че са конкурентки за едно и също място.

И сега Соня беше спечелила. Не знаеше какво прави Евелина в момента, но явно не се е беше преборила за директорското място. Към което така отчаяно се стремеше.

Ирония на съдбата, не беше ли? Евелина го бе обвинила, че той пречи на издигането й. Че изискванията му към семейния им живот са несъвместими с огромната й обществено полезна дейност и кариерните й амбиции. Коктейли, семинари, уъркшопи, вечери до след полунощ в офиса. Колко провалени планове, колко среднощни скандали, колко неудовлетворени страсти, докато накрая вземат решението да се разделят. И сега? Сега се оказваше, че въпреки огромните усилия, които бе хвърлила в това, мястото го беше спечелила Соня.

Соня, която не заряза семейството си. Не само не го заряза, ами дори и цели два пъти си позволи да липсва за почти година, докато отгледа първо едното, после другото си дете. Той разрови в съзнанието си. Може би вече бяха ученици момченцето и момиченцето им. А Евелина беше останала да кукува сама...

Е, всъщност не знаеше дали е сама, на практика не го и интересуваше. Имаше представа от живота й дотолкова, доколкото знаеше, че не се е оженила и няма деца. Но може и да имаше сериозен приятел. Може би пък някой за пръв път така да я беше увлякъл, че да се бе подхлъзнала на последното стъпало преди успеха и да бе оставила Соня да спечели.

Не и Евелина, категорично поклати глава той. 

Взе чашката с кафе и отпи. Мислите за бившата му жена нямаха място в съвременния му живот. Не се чувстваше самотен без нея. Имаше няколко приятелки, с които излизаше, когато му се приискаше малко страст. През останалото време ценеше собственото си спокойствие и предпочиташе да се обърне към природата – да катери планини, да кара джет, да изследва пещери. Чувстваше се много по-спокоен и на място сред камъните, растенията и големите води, отколкото сред измисленото общество, в което се мъчеше непрекъснато да го набута Евелина.

Телефонът му иззвъня.

- Кажи, Викторе?

- Е, братче, страшен си! Направо си я размекнал, на желе е станала – възкликна възхитен братовчед му.

Георги изкара една крива усмивка.

- Четеш имейлите ли?

- Четох преди малко – потвърди Виктор. - Абе някакви пълни глупости си говорите, обаче а-ха и да поиска среща.

Георги вдигна рамене. Кой знае защо, някак не му се обсъждаха онези съобщения, които си бяха разменяли с възлюблената на братовчед си. Онази вечер не се повтори. Изглежда на сутринта тя бе размислила и не се бе осмелила да му пише наново. А той всъщност беше истински благодарен за това. Истината беше, че на сутрешна светлина изпита сериозни опасения, че тези съобщения са отишли по-дълбоко, отколкото му се искаше.

- Е – отговори неопределено.

- И защо спряхте? - настоя братовчед му.

- Много си нетърпелив – позасмя се Георги. - Хубавите неща стават бавно.

- Кога ще й пишеш пак?

Георги потропа с пръсти по плота.

- Всъщност, няма да й пиша повече.

- Каквооо? - почти изрева Виктор. - Как така?

Реакцията му накара Георги да застане още по-твърдо на позицията си.

- Виж, Викторе, играта започва да става много нечестна спрямо това момиче. Ако си мъж на място, отиди на вратата й и се разберете като зрели хора.

- Да бе, тя няма да ми отвори. Ти и предния път каза, че приключваш, а...

- А ти какво всъщност искаш от нея? - присви очи Георги и започна да потропва с една химикалка върху листа наблизо.

- Е, сега – Виктор беше явно неудовлетворен от въпроса.

- Виж, аз излизам от играта – твърдо заяви той. - И този път съм съвсем сериозен. Ако толкова настояваш, имейлът е пред теб. Можеш да продължиш нататък.

- Ама как? Аз не мога да пиша такива заврънтулки!

Георги пое дълбоко въздух.

- Ако считаш, че тя е момиче за теб, трябва да отговаряш на нейното ниво. Ако не можеш, извинявай, просто не е момиче за теб.

- Абе глупак, ти да не би да си й се вързал?

- Аз да се вържа? - смехът на Георги беше дълбок и искрен. - Виж, братовчедче, жени като нея са ми ясни като бял ден. Нямам обаче никакъв ангажимент към теб да ти помагам в любовните ти терзания. Предостатъчно направих, че те измъкнах от сериозната каша, която беше забъркал. Оправяй се оттук нататък сам!



Денят беше слънчев, но влажен и хладен, а планината й изглеждаше истински негостоприемна. Стела беше неприятно изненадана да установи, че изпитва доста сериозен студ с якето, което бе облякла. Беше първата публична изява от кампанията на Галин Гущерски и тя трябваше да бъде ослепителна. Само че не беше катерила много планини и наистина не бе сигурна как точно да се облече. Разбира се, трябваше да има спортен вид. За целта влезе в един спортен магазин и накупи цяла камара дрехи и обувки. В крайна сметка беше доволна, стояха й прекрасно. Белите маратонки създаваха акцент и пасваха идеално с искрящо бялото яке.

Само дето режещият вятър така проникваше през него, че зъбите й щяха да почнат да тракат всеки момент.

- Всеки политик трябва да изкачва върхове – говореше край нея Галин Гущерски пред тълпата от тикнати в носа му микрофони. - Ако не може да поведе народа си и хората, които следват неговите разбирания, и да ги изкачи до един връх, от него политик не става.
Стела беше доволна от броя журналисти, които бе събрала, за да отразят тази инициатива, идеята за която беше нейна. Част от тях дори бяха решили да качат заедно с него върха на планината. Вероятно щяха да снимат допълнително. Освен това, така щяха да се почувстват по-близки до събитието и да напишат по-одухотворени репортажи за него. Обходи ги с поглед – всички се бяха съгласили да пратят материалите си за одобрение първопри нея. За по-заетите, Жаклин, пружинираща от крак на крак в дебелото си пухено яке, с широка усмивка и лента през ушите, щеше да напише подходяща заготовка.

Леден порив на вятъра я прониза и на нея й се прииска също да си беше сложила лента през ушите. Как не се беше сетила! Беше пробвала само различни шапки, но не се хареса с нито една и реши, че няма да жертва прическата, върху която вчера доста се беше потрудила фризьорката й. Като гледаше носещата се във въздуха влага и усещаше как полепваше по косата й, май прическата нямаше шанс така или иначе.

Гущерски приключи встъпителното си слово, микрофоните се прибраха и тълпата около него се разреди.

- Стела, ела при мен – потърси я той с поглед и разпери ръка към нея. Вече извън камерите, се обърна към журналистите. - Стела е моят магически пиар, човекът, на когото дължа голяма част от успехите си.

Тя леко се изчерви, докато го доближаваше. Гущерски фамилиарно обви ръка около раменете й и я притисна към себе си с широка усмивка. Стела блесна насреща. От една страна, беше истински благодарна за това, че той оценява усилията й, от друга й беше малко неочаквана тази демонстрация на близост.

- Ти заслужаваш страхотен път нагоре, защото си добър човек, успешен и милеещ за благото на родината ни – почувства се длъжна да каже тя, тъй като няколко камери се включиха да ги отразят.

Гущерски беше около четиридесетгодишен, неженен, добре изглеждащ мъж с широка усмивка и предразполагащ вид. Сигурно щеше да се получи хубава снимка. Макар че се надяваше да не изглежда твърде лична. От там можеха да тръгнат клюки. Въпреки че... в крайна сметка, подобен тип приказки можеха единствено да създадат полза, като карат хората да говорят за него.

Отправи му последна ослепителна усмивка и се приготви да тръгне до него, когато нещо в тълпата привлече вниманието й. Поглед на силно неодобрение. Леко сви вежди и се вгледа по-внимателно. Онзи мъж с тъмнооранжевата шапка и якето с вдигната до горе яка. Какво можеше да има против...

Изведнъж дълбоките черни очи я пронизаха и тя го позна. Това тъмно катинарче върху ръбатата челюст, гъстите вежди и най-вече, този подигравателен поглед! За неин ужас обаче, първата й асоциация беше с онзи идиотски сън, в който той я целуваше, тя го целуваше и двамата тръпнеха в разгарящата се емоция. Усети как бузите й пламват. Добре, че беше вятърът, на който това лесно можеше да бъде отдадено. Ох, по дяволите! Какво правеше Георги Богданов тук? Не го беше канила! Не искаше той да отразява събитието!

В следващия момент се сети, че не можеше да му забрани. На всичкото отгоре, той й бе дал ясно да разбере, че няма да й изпрати материала си за одобрение преди публикуване. В ума й се заредиха купчина отвратителни думи, с които един предубеден човек можеше да преразкаже случката. Стисна по-силно юмруци, но Гущерски я подкани да тръгват с леко потупване по рамото.

Стела нямаше какво повече да направи. Обърна се и започна да крачи заедно с групата подбрани сподвижници на Гущерски нагоре към върха. Вътрешно неспокойствие обаче я накара да се отдели на известно разстояние от самия него.

Първият участък беше изключително стръмен и я накара да се задъха. Добре, че явно няколко души го намериха за особено тежък и спряха за кратка почивка малко след началото. Усети как студеният въздух направо пронизва гърлото й. Стела обърна поглед надолу към останалата част от групата и гледката на далечния град в краката им. Погледът й пробяга по хората, които все още бяха по-ниско от нея. Георги Богданов не се виждаше сред тях. Изглежда, че все пак се беше появил само за секунда, колкото да й хвърли онзи укорителен поглед и после бе изчезнал по пътя си. Всъщност, имаше вид на човек, който се е устремил на далеч по-сериозен поход от шествието за пред журналисти.

Стела ядно продължи нагоре, още преди да е възстановила дишането си. Всъщност, никога не си беше мислела, че изкачването на връх може да се окаже толкова енергоемко. Беше правила само кратки преходи в подножието, по-скоро като разходки в парка. Сега краката й се пързаляха във влажната кал, смъкваха я надолу, често трябваше да се хваща за околните храсти или скали, за да не падне. Белите й маратонки вече изглеждаха отчайващо не бели. 

Хората се бяха разпилели по различни маршрути. Някои вървяха по дългата обиколна пътека, други съкращаваха през по-стръмните участъци. Гущерски беше престанал да я търси и вървеше по-бавно, разговаряйки с две по-възрастни жилави журналистки по обиколния път. Погледна нагоре. Стръмното изкачване изглеждаше, че ще приключи сравнително скоро. В някакъв отчаян опит да го премине по-бързо, тя реши да хване най-краткия път. След няколко минути обаче усети, че въздухът съвсем не й стига. А беше по средата на нищото. Обувките й отново се изпързаляха и я върнаха няколко метра надолу. Ох, отвратително. Сигурно ако някой я гледаше, вече й се смееше. Хвърли уплашен поглед към катерещите се хора. Май все пак никой не се занимаваше с нея. Но пък тя имаше истинска нужда от почивка. Мярна горичката, която започваше на няколко метра встрани. Бързо взе решение.

Имаше само едно полезно нещо от задъханото изкачване и то беше, че се беше загряла и поне вече вятърът не й се струваше толкова режещ. Затова пък слънцето беше изчезнало зад голям, взел се от нищото облак. Направи няколко крачки, скри се зад един бор и се облегна на кората му. Леденият въздух влизаше на широки режещи порции в жадните й дробове. Остана известно време така, притворила очи. Щеше да догони останалите по-късно. Или пък можеше и просто да ги изчака тук. Гущерски едва ли имаше чак толкова неотложна нужда от нея и напътствията й по време на катеренето към върха. 

Когато дишането й се нормализира, се оттласна от кората на дървото и направи няколко крачки напред между боровете. Тишината и спокойствието, които царяха тук, нямаха нищо общо с оживената писта. Пътечката също вървеше в нормален, спокоен ход, а не с онзи бесен наклон.

Стела закрачи по нея и след малко се озова на голямо, открито пространство, през което минаваше река от огромни камъни. Май това бяха морените. Загледа се с любопитство. Ако правилно се ориентираше, от тук надолу трябваше да се вижда градът. Сигурно можеше да направи и някоя чудесна снимка, селфи над облаците. Ръката й разочаровано прекъсна устрема си към джоба, когато видя, че големият облак е превзел всичко наоколо в стелеща се сивкава мъгла. Царственото й селфи се отлагаше. Направи още няколко крачки и реши да скочи върху камъните, които примамливо събуждаха авантюристичния й дух.

На третия подскок обаче обувките й отново се хлъзнаха. Отчаяно размаха ръце, но с ужас усети как задните й части се приземяват и цялата потегля като по гигантска пързалка надолу по студената мокра морена. Опита да се удържи с ръце, но голямата обла повърхност болезнено ожули пръстите й и се изплъзна безпощадно между тях. Гърбът й се отърка по ледената скала и въпреки нещастните си опити, тя полетя надолу с вик.

Полетът й продължи сякаш безкрайно. Заглушена от крясъка си, Стела можеше само да чака в потрес краката й да се докоснат до здрава земя. Едното й ходило болезнено се перна в нещо замръзнало и ужасно твърдо, кракът й се подви и тя падна с цялата си тежест отгоре му.

Няколко ужасяващи секунди не беше сигурна дали е жива и дали всичко й е на мястото си. После опита да разгъне ръце и крака. Глезенът я болеше ужасно, цялата бе охлузена, но все пак изглежда можеше да движи всички части на тялото си. Беше паднала на дъното на голяма дупка между две високи морени, а някъде под краката й шумно се изливаше река. Поне не бе стигнала до ледените й води.

Огледа се. Осъзнаването, че все пак е в състояние да ходи, обаче й донесе твърде краткотрайна радост. От всичките й страни се издигаха непристъпни високи камъни. Тя направи нещастен опит да се покатери, но той единствено й показа, че така няма да се получи. Камъните бяха твърде гладки, а нейните крака – твърде болезнени. Ръцете й вече бяха започнали да се вкочаняват, както и пръстите на краката. 

О, Боже! Що за нелепа ситуация? Няколко минути бяха достатъчни да я убедят, че сама няма да може да се измъкне. Щеше да е ужасно да звънне на Гущерски да се върнат да я спасяват. И да провали цялото мероприятие. А на кой друг? Да звънне направо на 112?

С вдървени пръсти попипа джоба на якето си за телефона. Едва когато го извади обаче установи, че през средата на екрана му зее голяма, зловеща пукнатина. Трескаво натисна копчето за включване. Екранът остана отчайващо черен. Изглежда, че при ожулването в скалата, телефонът се беше наранил и беше угаснал безвъзвратно.

Усети как по гърба й тръгват ледени тръпки и вече не беше сигурна дали се дължат на пронизващия студ или на внезапно тръгналото усещане за паника по гърба й. За Бога, кой я караше да се отдалечава толкова много? По пътя в горичката насам не бе срещнала никого! Дори и да започнеше да вика с пълно гърло, дали някой щеше да я чуе? Опита се да мисли трезво. Вероятно Гущерски по някое време щеше да открие отсъствието й. Обаче не беше сигурно, че няма да реши, че тя просто си е тръгнала, както и действително смяташе да направи. Ох, за Бога!

- Помоощ! - извика тя и се ослуша. Уви, само вятърът й отговори с неговото зловещо свистене в короните на боровете.

Колко ли време можеше да мине, преди някой да се появи наоколо? Освен това, тя бе добре скрита в тъпата дупка. Ако чакаше някой изрично да мине и да надникне точно тук, можеше спокойно да се види как измръзва от бяла смърт преди това. Можеше само да вика и да се надява някой да я чуе от пътеката. Нямаше ли кой да я потърси, да се сети за нея, да се притесни? О, Боже! Нямаше да се появи довечера в „Джаза“, но щеше ли някой да го намери за притеснително? В никакъв случай. Може би щяха да й звъннат двама или трима приятели, по-късно днес, но никой от тях не би допуснал, че нещо се е случило с нея, ако тя просто не отговори.

Уговорката със сестра й! Да, сестра й би се притеснила, ако не отиде на срещата им... утре вечер. Майка й може би щеше да звънне, или баща й. Но да тръгнат да я търсят в планината, само защото телефонът й е без батерия? Боже, та нали толкова пъти им беше мелила на главите да не се филмират, ако не им е отговори? Искрено се ядосваше, когато те бяха по-настоятелни в опитите си да се свържат с нея.

- Помооощ! - изкрещя отново с пълно гърло. Вятърът отнесе вика й.

Вече не чувстваше ръцете си, не чувстваше и краката си. Облакът се беше превърнал в ситен дъжд или носеща се влага, не можеше да прецени, но косата й вече бе напълно мокра и от прическата й не беше останало нищо. Прическата, по дяволите, кой се интересува от тъпата прическа, важното е някой да я намери и да я измъкне от тук!

Опита още веднъж да издрапа по морените. Абсурд. Беше твърде високо.

Може би все пак Жаклин ще се огледа, ще забележи, че я няма... И да, в никакъв случай, нямаше да посмее да се обади. Колко пъти Стела я беше насмитала. Със сигурност щеше да си представи как Стела й изнася лекция, че не може да й държи сметка къде ходи и какво прави и кога решава да си тръгне от дадено събитие!

Направи няколко движения на пръстите си. Виждаше ги, че се местят, но не ги усещаше. После се опита да пристъпи от крак на крак. Заболя я толкова много, че чак очите й се навлажниха. Не можеше и да се размърда, както трябва. 

Започна да вика периодично. Или обаче никой не минаваше по глухата пътека, или не успяваха да я чуят. По някое време се изтощи и млъкна. Беше се вдървила напълно. А времето ставаше все по-отвратително. Макар и вятърът да не я блъскаше тук, усещаше как той разнася леден въздух. Седна и се сгуши до един от камъните. Усети как капка насъбрала се влага капва върху ръката й. Отчаянието заплашително спускаше лепкавите си пипала върху й.

Не знаеше колко време е стояла така. Може би минути, а може би часове. Беше се унесла в нещо като дрямка, когато изведнъж чу глас. Някой говореше дълго и напоително, вероятно по телефона, недалеч от нея.

- Помооощ! - разкрещя се тя с все сила. Ослуша се. Гласът намали темпото, с което изговаряше думите. Сякаш бе дочул нещо, но не беше сигурен дали не му се е сторило. Тя отново извика, колкото й глас държеше. - Помоощ! Помоощ!

Гласът спря да говори. Стела скочи на крака и опита да размаха ръце. Уви, не беше сигурна, че стига достатъчно високо, за да се покажат пръстите й над скалата. А болката в глезена я прониза така рязко, че тя изпищя.

- Има ли някой там? За помощ ли викате? - гласът беше мъжки. Вятърът го отвяваше, но бе достатъчно силен, за да различи думите му.

- Помощ! Тук, между скалите! - извика тя, изпълнена с надежда.
 
Гласът утешително приближаваше. Най-накрая над ръба на скалата се показа мъжка фигура в планинарски екип. В първия момент й се видя като месия, пратеник на Бога. 

- Моля ви, помогнете ми да се измъкна! - проплака Стела, направо заслепена от усилието.

- Какво се е случило... Стела?!

Едва сега забеляза тъмнооранжевата шапка и гъстите вежди на нейния месия. За момент се стъписа. Боже, не този човек очакваше като своето спасение!

- Ти? - премигна недоумяващо. - Какво правиш тук?

За миг двамата се гледаха от упор. Той, изправен като исполин на ръба на скалата, тъмната фигура като изсечена на фона на сивкавото небе, и тя, трепереща върху студения хлъзгав камък, с изцапани дрехи, разрошена коса и безумно бляскащи сини очи.

- Ако искаш, да си вървя? - сви устни недружелюбно Георги.

Резкият му въпрос я отрезви. Премръзнала, отчаяна, последното, което можеше да направи, беше да избира кой да й помогне да се измъкне от тук.

- Подхлъзнах се – обясни, изкривявайки устни. Изведнъж силите я напуснаха. Имаше чувството, че всичко в нея е замръзнало. Думите излизаха с треперене, устата й бе станала прекалено дебела и не се подчиняваше на всички команди на мозъка. - Аз...
Нещо проблесна в погледа му. Той пусна раницата си да се смъкне по гърба му и приклекна върху камъка. 

- Ясно – гласът му прозвуча по-кротко. Очите му обходиха дълбоката дупка бързо и преценяващо. - Наранена ли си? Можеш ли да се движиш?

- Глезенът ми – изломоти тя. - Боли ме...

Георги придърпа раницата до себе си и бръкна в нея. Очите му не се откъсваха от Стела и на лицето му изплува нещо като окуражителна усмивка.

- Опитай да се изправиш – прозвуча успокоително и почти ласкаво. - Бавно. Спри в момента, в който усетиш болка, и изчакай. Хайде, точно така. Задръж. Подпри се на другия крак. Само бъди спокойна. Сега ще измислим начин как да те измъкнем от тук. Опитай леко да се отпуснеш върху наранения крак. Можеш ли?

Тя автоматично слушаше и се подчиняваше. Бе успяла поне да застане в изправено положение.

- Чудесно, ще се справим. Имам въже – той най-накрая приключи търсенето в раницата и измъкна дълга, навита на руло нишка. - Ще трябва само да го завържеш около кръста си и аз ще те издърпам да се изкачиш по скалата. Лесно е, не се притеснявай. Къде са ти ръкавиците?

- Ами аз... - тя леко се обърка - ...нямам.

- Тръгнала си без ръкавици?

Как можеше да му обясни, че материята на ръкавиците й нямаше да пасне на останалата част от облеклото й? Освен това, в града по обяд ходеха вече и по къс ръкав, откъде да й хрумне, че горе в планината може да й дотрябват ръкавици? А и устните й бяха така замръзнали, че не можеше да произнесе толкова много думи. Само поклати глава и, за свой ужас, усети как очите й се пълнят с необясними сълзи.

- Боже... – той се заоглежда наоколо и в следващия миг изчезна от полезрението й.

- Георги! - почти изпищя тя, паникьосана, че той може да я изостави отново сама на произвола на съдбата.

- Тук съм, Стела – той веднага се показа над ръба на канарата. Оранжевата шапка и тъмните очи отново й се видяха като божествено спасение. - Само оглеждах дали има подходящо място да завържа въжето, за да мога да сляза и аз при теб, ако се наложи. Ръцете ти са вкочанени и не е ясно дали ще е успееш да направиш добър възел.

- Можеш ли да хвърлиш въжето? Ще опитам...

Георги се поколеба за момент, но после уви около себе си въжето и го затисна с тяло, след което й хвърли долния край.

Не се оказа толкова лесно, колкото тя си мислеше. Опита криво ляво да върже въжето около себе си, но той беше прав, че няма да успее да направи здрав възел Измръзналите й пръсти отказваха да стиснат твърдата материя достатъчно здраво, за да се задържат. Опитите й да се изкачи достигаха не повече от няколко сантиметра и тя се изхлузваше.

Неуспехът я хвърли в униние. Представяше си как той може сега да й се подиграва. Никога не бе изпадала в по-унизително положение пред един мъж. Даже не смееше да го погледне. Затова бе направо стъписана от топлия му, ласкав и в никакъв случай не подигравателен глас.

- Искаш ли да опитаме отново? Добре, добре, стой така и си почини. Облегни се на морената. Внимавай, не стой с тежестта върху ранения крак. Отивам да вържа въжето за едно стабилно място тук отзад. След малко ще съм долу при теб. Ще те измъкнем. Само още мъничко, за да съм сигурен, че въжето е закачено здраво.  

Гласът му продължаваше неспирно да отеква между камъните. И тя му беше истински благодарна за това. Ръцете й трепереха, лицето й трепереше, устните й трепереха. Вече не бе сигурна, че може да издържи и половин час повече в тези условия. А вятърът продължаваше да разнася тези сивкави облаци, които минаваха толкова ниско, че току скриваха дори върховете на морените, които успяваше да види от ниската си позиция.

От време на време мяркаше ту ръкава на якето му, ту шапката, ту част от обувките. Той чевръсто нагласяше въжето. Пусна го от единия край, където имаше по-ниска скала в съседство, така че да могат евентуално с няколко набирания да се качат по него и да стъпят върху й. Самият той скочи на нея и от там, с един гъвкав скок, само омекотявайки го леко с въжето, се озова долу при нея.

- Стела! - той я приближи и обхвана раменете й.

- Аз... съжалявам – успя да произнесе тя с трепереща брадичка, по която нелепо усети как бяха полепнали кичури от косата й.

- Обувките – вгледа се той, - с тия маратонки можеш да тичаш по крос пътеката във фитнеса, но никак не са подходящи за пролетна висока планина.

Тя не можа да каже нищо. Знаеше, че не беше длъжна да му дава обяснения, но нямаше сили дори да протестира.

- Както и да е – бързо отхвърли упрека си той. - Трябва най-напред малко да те стоплим.

Ръцете му започнаха енергично да се движат нагоре-надолу по нейните. В началото тя се усещаше като парцалена кукла, но постепенно кръвта й започна да се раздвижва.

- Ела – привлече я крепко към мощната си, топла прегръдка.

 Бързите движения на ръцете му тръгнаха по гръбнака и раменете й. Бузите й се опряха в якето му, а тя сякаш усети топлината му като от гореща камина да преминава на вълни към нея. Стела глупаво премигна. Боже, това беше точно като в нейния сън. Прислонена до гърдите му, изпълнена със силата и енергията, преливащи от неговото тяло... За миг й стана хубаво, много хубаво. И даже й се прииска да се облегне истински в прегръдките му. 

След като размачка сериозно премръзналото й тяло, Георги я отдели малко от себе си.  Всъщност тя имаше чувството, че я е газил валяк. Но кръвта се беше завърнала в жилите й.   Прииска й се пак да се отпусне на гърдите му, но той сграбчи двете й длани, приближи ги към устните си и духна силно в тях.

- О! - възкликна Стела, сякаш неспособна да проговори нищо повече.

Неговите длани се задвижиха енергично по нейните, докато топлината чудодейно започна да се завръща в тях. Погледът й се проясняваше. Той изглеждаше напълно съсредоточен в задачата да върне живота в тялото й. А тя можеше да мисли само за благотворното влияние на близостта му.

- Невероятен си – промълви, без сама да знае откъде извираха думите й. 

Усмивката, която озари лицето му, й се видя като усмивка на светец, а смехът му й прозвуча като ангелски глас.

- Нали трябва да те спасим?

Когато обаче срещна погледа й, изпълнен с благодарност и обожание, усмивката му някак неуверено се изравни, движенията на ръцете му се забавиха. Очите му се вкопчиха в нейните, сякаш търсейки да изтръгнат и най-скритите емоции от дълбините им. Лицето му беше толкова близо, че можеше да види леките бръчици около слепооочията му, косъмчетата, които сливаха двете вежди в една, дългите черни мигли. Имаше невероятно дълги мигли за мъж. А кожата на лицето му беше всъщност изненадващо бяла на фона на тъмните косъмчета. Несъзнателно вдигна пръст и докосна бузата му. Сякаш за да се увери, че е истински, или за да провери дали възвърнатата чувствителност на пръстите й ще усети текстурата на кожата му...

- Устните ти все още треперят – проговори той бавно и някак по-дрезгаво. - Май ще трябва да ги стоплим специално...

***

Очаквайте "Тайният обожател" през пролетта на 2024 г.

Други вече издадени книги на Люси Елеазар: